Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 99

Прокарвам език по устните си и едновременно с това се опитвам да среша косата си с пръсти. Буйната лъскава грива, с която толкова се гордеех доскоро, сега се е превърнала в заплетена като птиче гнездо маса с цъфтящи краища и без никакъв блясък. Трябваше да се погрижа по-добре за себе си, да положа някакви усилия — да си пръсна малко парфюм, да използвам коректор и пудра за петната, да си проявя дрехи, които да подхождат на новата ми, по-слаба фигура. Сгърчвам се под тежестта на погледа му, който грубо обхожда измършавялото ми тяло. Очевидно изобщо не е впечатлен от предлаганото.

— Слушай, миличка, сериозно ти говоря. Ако ще се втурваш тук по този начин, няма да е зле да се постараеш да изглеждаш малко по-представително. Аз не съм Деймън, скъпа. Няма да си легна с първата срещната повлекана, запомни това. Имам си критерии, нали разбираш?

Затварям очи. Готова съм да сторя всичко, само и само да му доставя удоволствие… само и само да бъда с него. Разбирам, че съм успяла, когато виждам разширените му очи и изражението му.

— Дрина?! — прошепва той.

Цигарата се изплъзва измежду пръстите му и прогаря дупка в килима. Роман изобщо не забелязва: твърде е зает да ме гледа. Изпива с очи бялата като сметана кожа, нежните розови устни, пламтящата медночервена коса. А аз коленича пред него, гася цигарата с дългите си фини пръсти и поставям длани на коленете му.

— Божичко, това… това не е възможно… истина ли е?!

Той тръсва глава и започва да разтрива очите си, а после се вглежда в моите, сега изумруденозелени. Толкова силно иска да повярва, че сигурно изпитва физическа болка.

Затварям очи. Опивам се от усещането, че е до мен, от мразовитата тръпка, която присъствието му разпраща по тялото ми. Плъзвам ръце по-нагоре, над коленете му и по бедрата му. Толкова съм близо до получаването на онова, което искам, а после…

После виждам Хевън зад себе си. Очите й хвърлят пламъци, ръцете й са свити в юмруци. Питам се от колко ли време е тук и откога ли ни гледа. Изобщо не съм я чула да влиза, не я усетих даже. Впрочем тя няма никакво значение в случая. Хевън е просто дразнеща пречка, която има неприятния навик непрекъснато да застава на пътя ми. При това пречка, която много лесно мога да премахна завинаги.

— Какво си мислиш, че правиш, Евър?!

Приближава се към мен с обвинителен поглед в силно присвитите си очи. Иска да ме сплаши и да ме накара да се отдръпна, само че това няма да подейства. Подобни неща вече нямат власт над мен, просто тя още не го знае.

— Евър? — Роман неразбиращо стрелва с поглед първо нея, а после и мен. — За какво говориш, скъпа — това не е Евър, това е…

Само че злото вече е сторено. Намекът в думите й е напълно достатъчен — сега той вече е в състояние да ме види. Да проникне през създадената от мен фалшива фасада.

— По дяволите! — изкрещява и ме отблъсква с такава сила, че прелитам през цялата стая, блъсвам се в един стол и накрая се приземявам до Хевън. — Какво се опитваш да направиш, мътните те взели?!