Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 100

Разбира се, бесен е, че съм го изиграла така.

Преглъщам мъчително, без да отмествам очи от неговите. В този миг Хевън се хвърля към мен сред вихрушка от черна кожа и дантела. Усещам дъха й като плесница върху бузата си. Ноктите й се впиват в кожата на китката ми.

— Ти не би ли трябвало да си на друго място? — изсъсква през стиснатите си зъби. — Я ми кажи, Евър, Деймън знае ли, че си тук?

Деймън!

Това име разбужда нещо… нещо замръзнало дълбоко в мен. Искрица, която ме кара да стисна амулета си с такава сила, все едно животът ми зависи от него — и да отстъпя назад.

Ако погледите можеха да убиват, със сигурност щях да съм мъртва. Тя се протяга към мен. В очите й бушува буря, лицето й е сгърчено от бяс.

— Ти наистина не можеш да понесеш дори самата мисъл — така ли е?! Не можеш да понесеш аз да имам нещо, което ти нямаш! — Тръсва свирепо глава. — Като си помисля само… Предупреждаваше ме за Роман, опита се да ме уплашиш — разбира се, за да го запазиш за себе си! Само че, Евър, имам изненада за теб: аз пораснах. Дори не можеш да си представиш колко съм променена!

Аз се опитвам да издърпам ръката си, да се дръпна и да се измъкна по-далеч от нея, но хватката й е прекалено силна. А ако мога да съдя по погледа й, съвсем не е приключила с мен.

— Нямаш работа тук. И не трябваше да идваш. Аз не искам да си тук, Роман не те иска — не виждаш ли в каква пародия си се превърнала?!

И многозначително впива очи в покритата ми с пъпки брадичка и хлътналите ми гърди, които са пълна противоположност на идеалната й, бяла като порцелан кожа и съблазнителните извивки на тялото й.

— Защо просто не се обърнеш и не потънеш там, откъдето си изпълзяла, а? Вече живея по собствените си правила и ще ти кажа как ще се развият събитията оттук нататък: ако не се разкараш веднага оттук, ако се замотаеш още малко и пак опиташ да направиш някоя глупост, ти — а не аз — ще пострадаш. Схващаш ли?!

Пръстите й обхващат китката ми и я стисват толкова здраво, че мястото моментално почервенява. Очите й ме следят неотклонно.

— Изглеждаш ужасно впрочем. Косата ти е в отвратително състояние, лицето ти е покрито с пъпки, въобще — пълна развалина! — И тръсва глава, при което лъскавите й черни къдрици се разлетяват край лицето й, а платиненият бретон пада в очите й. — Какво стана, Евър? Да не би Деймън да се е отказал от идеята да споделите вечността и да ти е спрял доставките на еликсир?

Отварям уста да кажа нещо, но не намирам думите. Обръщам се към Роман с умолителен поглед, увещавам го да се застъпи за мен и да ми помогне, но той само махва с ръка. Очите му ясно показват, че е приключил с мен. Сега, когато знае, че не съм Дрина, ме зарязва да се оправям сама.

И понеже не ми е останал друг избор, вдигам ръка — същата, чиято китка тя стиска толкова силно, че вече е побеляла и едва я усещам — и я дръпвам. Движението е толкова неочаквано и силно, че гърбът й се опира в гърдите ми, преди да успее да реагира. С устни, почти прилепени до ухото й, прошепвам:

— Извинявай, но точно в момента няма да толерирам подобни приказки.