Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 97

Поглеждам го и виждам как на лицето му се изписват болка и изненада. Това обаче не е достатъчно да спре звяра. Въобще не е достатъчно. Той едва сега започва и има дълъг път пред себе си.

— Е, кажи ми — какво все пак видя? Какво ти разкриха великите акашки хроники?

— Нищо — отвръща той с уморен глас, в който ясно се долавя поражението. — Не научих абсолютно нищо. Явно, когато проблемът е възникнал от действията на съответния човек, на всички останали се забранява достъп. Не ми е позволено да се намесвам по никакъв начин.

После свива рамене.

— Предполагам, че всичко това е част от пътуването. Обаче, Евър, има едно нещо, в което съм сигурен. Миналия четвъртък Роман спомена някакво заклинание. Освен това, откакто Джуд ти даде книгата, нищо не е такова, каквото беше. Ти си различна, помежду ни не е същото, всичко се промени. — Поглежда ме, сякаш чака потвърждение, но такова няма, защото не съм в състояние да му го дам. — Вие двамата имате дълга история, сложно и свързано минало — а и той очевидно не се е отказал от теб. Имам чувството, че застава между нас… че магията застава между нас. Евър, тя ще те унищожи, ако не си внимателна! Виждал съм това да се случва.

Очите ми пробягват по лицето му. Разбирам, че се опитва да ми изпрати послание, някакъв образ, обаче странният непознат пулс вече ме е обхванал напълно и тупти в цялото ми тяло — тъмният пламък се разгаря. Дотолкова е отслабил силите ми, че вече не чувам мислите на Деймън, не усещам енергията му. Убягват ми огънят и трепетът от присъствието му, не долавям нищо.

Той се приближава към мен, сграбчва раменете ми и се вглежда в очите ми решително и твърдо. Изобщо няма нужда да ми казва, че възнамерява да разреши този проблем веднъж завинаги.

Колкото и да искам обаче, не мога да го допусна. Няма да позволя да ме види такава. Отвращението, което ще срещне, не идва от мен — чудовището го изпитва — но той няма да разбере разликата.

И затова, макар да се разкъсвам вътрешно, макар това само да доказва, че е прав, че наистина съм изгубила контрол и вече съм напълно безразсъдна, колкото и да е опасно това, аз поклащам глава и си тръгвам.

Вървя към колата си, сърцето ми се разбива, но единствено подхвърлям през рамо:

— Съжалявам, Деймън, но грешиш. Ужасно грешиш. Просто прекалих с работата и съм много уморена, точно както вече ти казах неведнъж. Ако обаче в някакъв момент решиш да ми отпуснеш малко каишката и да се присъединиш към мен… е, знаеш къде да ме намериш.

Двайсета глава

Изобщо не успявам да стигна до портата. Колата ми изчезва толкова бързо, че едва когато тупвам болезнено на асфалта, осъзнавам, че се е изпарила, както си седях в нея. Оглеждам се замаяно, като се опитвам да разбера какво точно се случи. В този миг право срещу мен с бясна скорост се стрелва някакъв мерцедес и шофьорът започва да натиска клаксона. Малко остава да ме прегази, но се разминавам само с уплахата, неприличен знак и няколко ругатни.