Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 101

Тя се бори с мен, опитва се да се изплъзне, но това е напълно безполезно. Никой не може да надвие звяра, никой, освен…

Погледът ми се спира случайно върху огледалото с позлатена рамка точно пред нас. Поразена съм от картината, която отразява: изпълненият с ненавист поглед на Хевън е в пълно съответствие с моя; лицето ми е така разкривено от гняв, толкова далеч от първоначалната си форма, толкова… уродливо и чудовищно. Едва успявам да го разпозная. Най-накрая съзирам онова, което те са виждали през цялото време. Моето абсолютно падение. Изрода, в който съм се превърнала.

Пръстите ми се отпускат — леко, но достатъчно, за да се освободи. Обръща се към мен като богиня на яростта и отмъщението, с високо вдигнат юмрук — и ясна карта на всичките седем чакри, отпечатана в ума й.

Аз обаче не я изчаквам. Отблъсквам я и изчезвам още преди да успее да замахне. Ужасяващият звук от удара на гърба й в стената ме преследва дори след като изскачам на улицата.

Въпреки това бързам да уверя сама себе си, че тя е добре, че всичко ще е наред — всяко нараняване на безсмъртните изчезва почти мигновено, те винаги оздравяват.

Само дето не съм сигурна, че и при мен ще се случи същото.

Двайсет и първа глава

Очаквам да открия Джуд в магазина, но когато стигам до него, вратата е заключена и на нея виси табелката с надпис „Затворено“. След като не успявам да я отключа с ума си, започвам да ровя из чантата си за ключа. Пръстите ми треперят толкова силно, че два пъти го изпускам на земята, преди най-накрая да успея да вляза. Толкова бързо профучавам покрай рафтовете с книги и дискове, че забравям за лавиците с фигурки на ангелчета, които се намират вдясно от мен. Блъскам се в тях с всичка сила и те се стоварват на земята сред купчина от строшен порцелан и късчета стъкло. Аз обаче не спирам, за да оправя бъркотията. Дори не се обръщам назад да я погледна. Продължавам нататък. Отивам в задната стая, стигам до бюрото, издърпвам назад стола и се сривам отгоре му.

Свлякла съм се върху бюрото с чело, притиснато към дървената повърхност. Трескаво се боря да нормализирам пулса си и да забавя дишането си. Ужасена съм от действията си, от това колко ниско съм паднала. Сцената отпреди десет минути не спира да се повтаря в главата ми, върти се като развалена грамофонна плоча.

Оставам така доста време — не знам точно колко — докато кожата ми се охлади, а умът ми се изчисти. Когато най-после вдигам глава и се оглеждам, веднага забелязвам, че календарът е смъкнат от стената. Озъртам се наоколо и го намирам… пред себе си. Днешната дата е оградена с червено и до нея се мъдри въпросителен знак заедно с името ми, подчертано два пъти. Разчитам и думите: „Може би това ще проработи?!“, изписани с неравния почерк на Джуд.

И просто така, проумявам всичко. Разрешението, което така отчаяно търсех, сега — благодарение на Джуд — е в ръцете ми. Толкова е очевидно и просто, че буквално не ми се вярва как не съм се сетила по-рано. Седя и зяпам мълчаливо неправилния кръг на Джуд, който заобикаля по-малък, напечатан… Малкият бележи фазата на луната. Тъй като е целият черен, това значи, че днес луната е тъмна.