Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 98

Пропълзявам встрани и затварям очи, за да материализирам нова кола — този път нещо по-мощно и бързо. Представям си яркочервено ламборджини. Толкова ясно го виждам пред себе си, че когато отварям очи и не го съзирам, изпадам в шок. Поемам си дълбоко въздух и опитвам отново — първо с порше, после с фиата като онази вкъщи, но пак не се получава. Затова пробвам със сребриста тойота като на Миноз, след това смарт кар — но нищо не се появява. Толкова отчаяно имам нужда от някакво превозно средство, че с удоволствие бих се задоволила и със скутер, обаче не успявам да проявя дори това. Полу на шега опитвам да си направя ролери и чак тогава разбирам колко сериозно е положението, защото на краката ми се появяват бели кожени ботуши с две тънки ивички метал на мястото, където би трябвало да се намират колелата. Тогава решавам да тичам, вместо да карам. Доволна съм, че мога да разчитам поне на собствените си сила и скорост.

Краката ми тупкат по асфалта — естествено и без никакви усилия. Профучавам надолу по заоблените полегати хълмове, през които се вие крайбрежната магистрала. Намерението ми е да се отправя директно към къщи, но на разклонението за дома завивам вдясно и хуквам към друго място. По-добро. Място, където се намира всичко, от което имам нужда, всичко, което някога ще искам. Пред погледа ми има само една цел, която съм решила да стигна, независимо от цената. Затова се движа все по-бързо и по-бързо… и стигам там за нула време.

Пред вратата на Роман.

Тялото ми се тресе от желание и очакване. Тъмният пламък в мен се разгаря със страховита сила и заплашва да ме изпепели цялата. Затварям очи. Виждам го. Усещам го.

Роман е вътре.

Всичко, което се иска от мен, е да отворя вратата… и той ще е мой.

Едно плавно движение — и съм вътре. Вратата се блъсва в стената толкова силно, че звукът прокънтява в цялата къща. Прокрадвам се по коридора — бързо, безшумно. Откривам Роман във всекидневната му, седнал на дивана с широко разперени върху облегалката ръце и особено изражение на лицето. Сякаш ме чака.

— Евър — кимва той леко, без изобщо да изглежда изненадан. — Определено имаш проблем с вратите, нали? И тази ли ще ми се наложи да сменям?

Тръгвам към него, без да се колебая. Името му гали устните ми като мъркане. Тялото ми очаква в изнемога хладния допир на погледа му.

Той кима — бавно, сигурно и твърдо, сякаш в отговор на ритъм и звук, доловими само за него. Не крие татуировката си и Уроборос ту проблясва, ту се скрива. Тонът му е сдържан и премерен:

— Хубаво е, че ми дойде на гости, скъпа, но, честно казано, повече ми хареса предния път, когато се отби. Нали се сещаш? Говоря за онзи път, когато беше застанала пред прозореца ми, облечена само в прозрачна нощничка.

Устните му леко се извиват. В следващия миг той пъхва една цигара между тях, запалва я и замислено и дълбоко всмуква дима. После внимателно оформя поредица идеални кръгчета и добавя:

— А пък сега… пфу, не може да се каже, че си в особено добра форма. Всъщност изглеждаш направо… прегладняла. И раздърпана. Какво ще кажеш?