Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 96

— Хубаво е, че все още посещаваш Съмърленд въпреки отказа ти да дойдеш с мен.

Знам, че не заслужава подобно отношение, но въпреки това не спирам думите.

Той сграбчва люлката ми и ме придърпва към себе си. Челюстта му е напрегната, пръстите му сграбчват до болка веригата, а думите трудно се промъкват през стиснатите зъби:

— Евър, за Бога — аз не отидох там заради себе си! Направих го заради теб.

Преглъщам мъчително. Колкото и да ми се иска да гледам встрани, не мога. Очите ми са приковани в неговите.

— Опитах се да намеря начин да те достигна, да ти помогна. Държиш се толкова различно, сдържано и отчуждено — изобщо не приличаш на себе си! От дни не сме прекарвали времето си заедно, не и истински. Съвсем очевидно е, че се стараеш да ме избягваш и вече не искаш да бъдеш с мен — поне не тук, на земята.

— Това не е вярно!

Само че гласът ми трепери и е твърде висок, почти крещя. Изобщо не звучи убедително. Въпреки това продължавам, без да се колебая изобщо.

— Ти май не си забелязал, ама аз доста усилено работя напоследък. До този момент лятото ми се състоеше в подреждане на книги, водене на документация и гадаене под псевдонима „Авалон“. Така че, да, наистина — исках през свободното си време да се откъсна за малко от всичко и да избягам, толкова ли е лошо това желание?

Стисвам устни и го поглеждам право в очите. По-голямата част от казаното е истина, просто се питам дали ще разбере кои части не са.

Той обаче само поклаща глава. Не ми вярва и няма да се поддаде, няма да промени мнението си.

— А-ха, ясно. А сега, когато Джуд се чувства добре — след като го излекува с едно пътуване до Съмърленд — чудя се какво ще е следващото ти извинение.

Малко ми остава да ахна. Отклонявам погледа си, изненадана от неочаквания му удар. Същевременно нямам никаква представа какво да отвърна, нито пък какво следва. Подритвам леко някакво камъче. Не съм в състояние да му се доверя и да му разкажа, а съм прекалено уморена, за да измисля нещо друго. Чувствам се като пребита.

— Знаеш ли, преди тук, на земята, изглеждаше толкова сияеща и здрава, колкото днес, когато те видях в Съмърленд.

Преглъщам мъчително и свеждам глава. Не вярвам на ушите си. А пък той безмилостно продължава:

— Знам за магията, Евър. — Гласът му е нисък и тих, почти шепне… защо имам чувството, че крещи? — Зная, че си навлязла твърде дълбоко. Позволи ми да ти помогна.

Настръхвам. Цялото ми тяло застива напрегнато. Сърцето ми лудо блъска в гърдите.

— Познати са ми всички тези знаци — внезапните атаки на паника, лъжите, загубата на теглото — цялото това… линеене. Сякаш вехнеш. Ти си пристрастена, Евър. Пристрастена си към тъмната страна на магията. Джуд не биваше да те въвлича в това! — Той тръсва глава, без да ме изпуска от поглед. — Колкото по-бързо си признаеш, че си пристрастена, толкова по-бързо ще ти помогна да се почувстваш по-добре.

— Не е… — Боря се да проговоря, но думите не идват: чудовището е поело контрола, твърдо решено да разруши всичко помежду ни. — Нали затова отиде до Великите коридори на познанието? За да ми помогнеш?