Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 95

Думите обаче сякаш носят прекалено много скрит смисъл, а аз не мога да разгадая какъв е той. Затова мълча още известно време, като се опитвам да запазя спокойствие под тежестта на тъмния му изпитателен поглед. Накрая с длани, залепнали от пот за метала, казвам:

— Знаеш, че се чувствах много зле, защото го нападнах и въобще… както и да е, накратко — смятах, че ако го заведа в Съмърленд, ще се излекува и…

— И? — пита той.

В гласа му все така чувам търпението, продължило четиристотин години. Не мога да не се запитам дали не се уморява понякога, дали не му омръзва да е толкова толерантен и да страда така… особено когато става въпрос за отношенията му с мен и всичките проблеми, които му създавам.

— И… — опитвам се да го кажа, да оформя в думи случващото се с мен, но не мога.

Звярът е буден, черната магия действа и взема контрол, а аз едва успявам да се сдържа и да остана, където съм. Тръсвам глава и нервно започвам да си играя с изкуствените костени копчета на жилетката си.

— Ами… нищо. Наистина, това е всичко. Просто се надявах, че нараняванията му ще изчезнат, както и стана.

Деймън ме оглежда внимателно и сякаш обмисля нещо. Лицето му е спокойно и сдържано — внушава ми, че напълно ме разбира. Лошото е, че наистина разбира. Осъзнава всичко, много повече от онова, което разкриват тромавите ми неподходящи думи. Схваща прекалено добре.

— И понеже вече така и така бяхме там, реших да го разведа наоколо и да му покажа. Е, в мига, в който видя Храма, той се втурна в него, а останалото, както казват, е история.

Погледите ни се срещат. И на двама ни не убягва иронията на израза… в нашата ситуация и с нашето минало.

— А ти влезе ли с него… в Храма?

Очите му се присвиват толкова, че заприличват на цепки. Гледа ме така, сякаш вече знае, сякаш е наясно, че вече не съм добре дошла в коридорите на познанието — просто иска да го чуе от собствените ми уста. Иска пълно признание за това колко ниско съм паднала и колко съм черна и извратена.

Поемам си дълбоко въздух и небрежно отмятам косата от лицето си:

— Не, аз просто…

Млъквам, като се чудя дали да му разкажа за ездата си до ничията земя. Бързо се отказвам от тази идея, защото ме притеснява мисълта, че тя може би не е истинско място. Може би е отражение на мен самата и на вътрешното ми състояние.

— Аз, ъ-ъ… аз се мотах наоколо и чаках. — Свивам рамене. — Имам предвид, че наистина се отегчих и по някое време дори си помислих да си тръгна, но също така трябваше да се уверя, че ще намери обратния път, така че… ъ-ъ-ъ… просто се разходих и го изчаках.

Кимвам, но ми личи, че го правя насила. Изобщо не съм убедителна.

Разменяме си дълги болезнени погледи. И двамата сме наясно, че лъжа: току-що изнесох най-некадърното представление през живота си. А пък после поради някаква странна и неизвестна за мен причина той ме прегръща. Усещането е за нещо окончателно, все едно приключва с мен и ме отпъжда. Малко е да се каже, че се чувствам разочарована. Миниатюрната, все още запазила разума си искрица в мен се надяваше Деймън да намери начин да ме подмами и аз да му кажа истината — някак да я научи, да се свърши всичко това. Той обаче само ме гледа — толкова дълго, че накрая се обръщам встрани и подмятам: