Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 94

— Ава ми каза.

Скачам от люлката си толкова внезапно, че веригите, на които се държи, се удрят една в друга, започват да дрънчат оглушително и се оплитат една в друга. Когато започват да се развиват на обратно, седалката се завърта бясно сред отвратително тракане и дрънчене. Коленете ми треперят, краката не ме държат. Присвивам очи и му отправям невярващ поглед, наистина недоумявам как той, който твърди, че ме е обичал през всичките ми съществувания, е могъл да се сприятели с нея, да постави близначките в опасност, да ме предаде по този начин.

Той обаче твърдо отвръща на погледа ми. Изобщо не изглежда загрижен.

— Евър, моля те! — Поклаща леко глава. — Нещата не стоят така, както ти си мислиш.

Стисвам устни и отклонявам очи, като само си казвам: Това къде ли съм го чувала преди?! А, да — от Ава. Една от любимите й реплики безспорно. Непрекъснато я повтаря, но не смятах, че е възможно той да й повярва.

— Разбрала е, когато е надникнала в „Хрониките на Акаша“. Днес потвърдих поне това — след като не намерих начин да помогна на теб. От известно време насам се опитва да оправи къщата си и търси подходящ момент да им каже, а пък аз — макар да й повярвах — не бях напълно сигурен кое ще бъде най-добре за тях. Така че днес, когато помолих за някои отговори и насоки, да ми се разкрие най-доброто разрешение, научих тази история. Всъщност в момента те са с нея.

— А-ха, така значи. — Впервам поглед в него. — Ава вече не е зла и опасна, събрала се е отново с близначките, а ние си получаваме живота обратно.

Опитвам се да се изсмея, но разговорът изобщо не се развива според желанието ми.

— Така ли е? Наистина ли ще получим живота си обратно?

— Той отново накланя главата си на една страна и впива в мен поглед.

Въздъхвам. Знам, че трябва да му обясня. Това е най-малкото, което мога да направя.

Тръсвам се отново на люлката. Пръстите ми се свиват и разпускат около дебелите метални вериги, на които виси. Поглеждам го и бавно казвам:

— Днес… в Съмърленд… независимо от това как е изглеждало отстрани… изобщо не бе така. И щях да ти обясня — наистина исках да ти обясня всичко… обаче ти изчезна толкова бързо, че… — стисвам устни и отклонявам очи.

— Добре, защо просто не ми обясниш сега? — пита Деймън и ме поглежда изучаващо. — Сега съм тук. Имаш цялото ми внимание.

Гласът му е толкова равен и учтив, че усещам как сърцето ми се разбива, просто се разпада на хиляди малки късчета. Той седи до мен — красив, силен и изпълнен с добри намерения. Иска само да стори правилното нещо, каквото и да му струва това.

И аз толкова силно желая да се протегна, да го прегърна и да го притисна към себе си, да му разкажа всичко. Само че не мога. Думите ми са заложници на чудовището в мен.

Затова само свивам рамене:

— Ами… беше напълно невинно. Наистина. Направих го заради нас, както и да е изглеждало отстрани.

Деймън ме поглежда с толкова силна любов и толкова много търпение, че ме пробожда вина.

— Добре, кажи в такъв случай — получи ли онова, за което отиде? — пита ме спокойно.