Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 93
Алисън Ноел
След това обаче ме поглежда с изписано на лицето въпросително очакване, а аз знам, че ще го разочаровам. Причината, поради която дойдох тук, е различна от онази, за която мисли той.
Поемам си дълбоко въздух и проговарям с усилие:
— Виж какво — обръщам се към него. — Наясно съм, че нещата в момента са малко…
Млъквам за миг, защото описанието не е особено подходящо. Трябва обаче да продължа, независимо дали искам.
— Както и да е, трябва да ти кажа. След като ти си тръгна, попаднах на нещо толкова необичайно и странно, че веднага хукнах насам, за да ти съобщя. И ако можем, поне за момента, да оставим останалото настрана. Мисля, че ще ти е интересно да чуеш онова, което искам да ти съобщя.
Той леко накланя главата си на една страна. Изпива ме с поглед, толкова дълбок, тъмен и настойчив, че думите засядат в гърлото ми.
Принудена съм да сведа очи към земята. Бавно очертавам с пръстите на краката си малки кръгове в прахоляка на земята. Думите се точат бавно, мъчително:
— Знам, че това звучи странно и толкова откачено, че вероятно дори няма да ми повярваш в началото… обаче, казвам ти… колкото и невероятно да изглежда, това е чистата и неподправена истина. Видях го със собствените си очи!
Млъквам и той кимва по своя неподражаем начин — търпеливо и окуражаващо, както прави винаги. Тогава пробвам отново, като не спирам да се питам защо съм толкова нервна, при условие, че той е може би единственият човек на тази земя, който наистина ще ме разбере.
— Ами, ти винаги си казвал, че очите са прозорци към душата и огледало към миналото, нали си спомняш? И че можеш да разпознаеш някого от предишен свой живот, стига само да погледнеш в очите му?
Той кима отново — без да бърза заникъде, без да настоява или да показва някакво изражение — сякаш има цялото време на земята и ще ме изчака да кажа каквото имам, както аз намеря за добре.
— Както и да е, мисълта ми беше, че… — Поемам си дълбоко въздух и се моля да не ме сметне за още по-луда, отколкото вече ме мисли, а после изтърсвам: —
Изстрелвам абсурдното си твърдение толкова бързо, че то прозвучава като една-единствена дълга дума. Деймън продължава да си седи, невъзмутим и спокоен, без да помръдва и без да казва нищо.
— Спомняш ли си, веднъж ти споменах — имах видение за живота им и в него видях леля им? Е, може и да звучи откачено, но въпросната леля сега е Ава. Умряла е по време на процесите срещу салемските вещици и се е преродила в този живот като Ава. — Свивам рамене, защото не знам как да продължа, след като съм изтърсила нещо подобно.
Устните му се извиват съвсем лекичко, а очите му проблеснат по-меко. Той започва бавно да се люлее напред-назад и заявява:
— Знам.
Поглеждам го косо. Не съм сигурна, че съм чула правилно.
Той се извърта и премества люлката толкова близо до мен, че коленете ни почти се докосват, след което ми обяснява:
