Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 92

И колкото повече се вглеждам в тези очи, толкова повече нараства увереността ми. Опитвам се да убедя себе си, че бъркам, че това не е възможно, че е абсолютно немислимо. Обаче онова неопределено усещане, което ме дразни постоянно през последните няколко седмици и не престава да изниква в ума ми, сега намира материален израз пред самите ми очи: проявено и толкова реално и стряскащо, че не мога да го пренебрегна.

Въздишката ми остава нечута от никого, макар да отеква в цялата стая. Изхвърчам през вратата и се впускам обратно към дома, към земята.

Изпаднала в паника, бързам да се махна от лицето пред себе си — да избягам от това минало, което сега по някакъв невъобразим начин е направило пълен кръг и ме застига.

Деветнайсета глава

Дори не се замислям, нито пък ми хрумва да го направя. Просто изграждам портала, минавам през него и хуквам към дома на Деймън.

После обаче, точно когато се каня да спра пред входната врата, размислям.

Защото близначките са там.

Те винаги са там.

А това е нещо, което в никакъв случай не бива да се обсъжда в тяхно присъствие.

Обаче портите вече се разтварят, аз подкарвам колата направо, но поемам към парка, вместо към неговата къща. Паркирам до тротоара и тръгвам към люлките, където се настанявам на една седалка и започвам да се оттласквам с такава сила, че има реална опасност да се превъртя изцяло. Само че това не се случва, така че продължавам да се люлея напред-назад и да се наслаждавам на вятъра, който охлажда бузите ми, и на лекото трепване в стомаха, което усещам при рязкото движение надолу. Затварям очи и викам Деймън — използвам всичките сили, които са ми останали, преди чудовището да се събуди и да започне отново да ме саботира. Броя секундите… той застава пред мен, преди да съм стигнала до десет.

Въздухът се променя, сякаш зареден с електричество от самото му присъствие; погледът му разпраща тръпки по кожата ми, тялото ми започва да гори. А когато отварям очи и срещам неговите, ме изпълват същите чувства, както първия път, когато се срещнахме на паркинга в училище. Моментът е магически, завладяващ, предавам се моментално и напълно. Слънцето, залязващо зад гърба му, го обгръща в пламтящ ореол от златно, оранжево и червено, които сякаш бликат от тялото му. Опитвам се да задържа този миг колкото мога по-дълго — наистина не искам да свършва. Знам чудесно, че когато това се случи — въпрос на съвсем кратко време — всичко отново ще помръкне и аз ще спра да се чувствам по този начин, ще престана да виждам и усещам него по този начин.

Той сяда на люлката до мен и на свой ред полита високо в небето, като веднага синхронизира движението й с моята. И двамата започваме да пикираме заедно на умопомрачителна, невероятна височина, после се спускаме рязко надолу — това прилича на метафора, на олицетворение на връзката ни през последните четиристотин години.