Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 91

6-ти час: Целувката — курс за начинаещи. Кое е готино, кое е гадно и кое ще накара сърцето му да бие като полудяло;

Това е пълен списък на обичайните за Райли мании. Но съм сигурна, че така и не успя да изпробва последната.

Точно когато решавам да си тръгна, уверена, че няма какво друго да се види, забелязвам красива кръгла рамка, украсена със скъпоценни камъни и качена върху гардероба. Той е много висок, така че ми се налага да се изправя на пръсти, за да я стигна. Зная, че не може да принадлежи на Роми и Райни, защото фотографията е измислена много след като са напуснали Салем. Въпреки това ахвам силно, когато я виждам добре — очите ми невярващо се плъзват по снимката.

На нея сме запечатани аз, Райли и нашият сладък лабрадор Жълтурко.

Достатъчен е само един поглед — и в ума ми изплува спомен, който е толкова ясен, така осезаем, че имам чувството, че някой ми е изкарал въздуха с удар. Падам на пода на колене, без да усещам, че грубото дърво раздира кожата ми, без да обръщам внимание на сълзите, които се стичат по бузите ми и падат върху стъклото, където се размазват и образът под него се размива и става неясен. Аз обаче вече не гледам снимката. В момента случката се повтаря в главата ми. Наблюдавам движението ни — Райли и аз се облягаме една на друга, усмихнати и щастливи, а Жълтурко лае превъзбудено и подскача около нас.

Всичко това се случи няколко минути преди катастрофата.

А това е последната снимка, на която ни има заедно.

Бях забравила напълно за нея, защото Райли загина, преди да има възможност да я прояви.

Оглеждам се отново край себе си, погледът ми е размазан заради сълзите. Повиквам я колебливо с треперещ и леко писклив глас:

— Райли? Райли, виждаш ли… виждаш ли това?

Питам се дали е тук в момента, дали това е нейна работа. Дали тя е нагласила всичко, а сега се крие в някой ъгъл и ме наблюдава оттам.

Използвам пуловера си, за да изтрия първо лицето си, а след това и стъклото, покриващо снимката. Сигурна съм — независимо че не ми е отговорила и че вече не мога да я стигна — това е нейно дело. Тя е пресъздала тази снимка. Иска да имам още нещо, което да ми напомня за споделеното ни щастие, за миналото, за онази, която бях само преди година.

Изкушавам се да я отнеса със себе си в Лагуна Бийч, но въпреки това я оставям, където я намерих. Тя принадлежи на Съмърленд. Няма да оцелее при пътуването до дома. Освен това — макар да не мога да разбера защо — ми харесва да знам, че е тук.

Слизам по стълбата и се връщам в голямата стая, уверена, че вече съм видяла всичко, което е трябвало. Вече съм почти на вратата, когато забелязвам картината. Пропуснала съм да я видя, когато влизах. Рамката е съвсем проста, черна, грубо скована от дървени летвички. Не тя обаче привлича вниманието ми, а нарисуваното на платното: това е портрет на привлекателна и същевременно някак обикновена до сиво жена — или поне според съвременните разбирания. Кожата й е бледа, устните й — прекалено тънки, а тъмнокестенявата й коса е опъната силно назад и вероятно събрана на плътен кок, макар това да не се вижда на картината. Независимо от сериозната поза и строгото изражение обаче в очите й блести нещо свежо, леко и ярко — сякаш просто играе ролята на скромна и почтена според изискванията на времето жена. Сякаш се преструва в името на благоприличието, но всъщност в нея се крие огън, за чието съществуване никой не подозира.