Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 71

Стисвам устни, въздъхвам дълбоко и я стрелвам с такъв поглед, че в нея не би трябвало да са останали никакви съмнения точно как я възприемам:

— Имам предвид, че сега, когато целият свят е в краката ти, едва ли някой се справя по-добре от теб, нали? И така, Ава, кажи ми — какво е усещането? Как се чувства новото ти, подобрено „аз“? Струваше ли си да предадеш приятелите си за това?

Клепачите й трепват и на лицето й се изписва загриженост:

— Бъркаш, Евър! Това, което си мислиш, изобщо не е вярно!

Изправям се на крака. Цялата съм разтреперана и се чувствам ужасно, но с всички сили се старая да скрия този факт от нея. Искам по възможно най-бързия начин да я оставя зад гърба си. Не ми се слушат повече лъжи.

— Не съм пила от еликсира, уверявам те… аз само…

Обръщам се рязко с пламнали от гняв очи:

— Направо не вярвам на ушите си! Естествено, че си изпила еликсира! Ехо, та аз се върнах! Виждаш ли? — Подръпвам тениската си и тръсвам глава. — Май нищо не се е развило според плана ни. Не, поправка — не се е развило според моя план, защото твоят със сигурност е изпълнен. Остави Деймън сам, слаб и беззащитен — точно както си възнамерявала да сториш още от самото начало. Просто го заряза да си лежи там, уязвим, умиращ… така че да попадне право в ръцете на Роман! А пък после, сякаш не ти стигаше това, в онази вечер отново се съюзи с него. Хубав чай от беладона бе приготвила на Хевън, няма спор!

Поклащам глава отвратена и млъквам. Чудя се защо изобщо си правя труда да разговарям с нея, защо си губя времето. Тя вече ми отне толкова много. Не би трябвало да й предоставям възможност да ми вземе още нещо.

Тръгвам надолу по стълбите. Краката ми тежат, все едно са от олово или имат собствена воля, и отказват да съдействат на ясните команди, отправени от мозъка ми.

Още се боря с нежеланието им да стъпват един пред друг, когато чувам гласа й:

— Иска ми се да не говориш така. Наистина се надявам да ми дадеш възможност да ти обясня.

Аз обаче само свивам рамене и продължавам по пътя си, като й подвиквам през рамо:

— Е, нали знаеш какво казват хората? Невинаги получаваме онова, което искаме!

Зад гърба ми тя остава неподвижна и безмълвна. Толкова е тиха, че решавам да погледна назад и да разбера какво е намислила. Мускулите ми са стегнати и готови за скок — в случай че планира да ме нападне. С учудване обаче забелязвам, че тя наистина просто си стои неподвижна, с притиснати една в друга длани. Изведнъж се навежда, а устните й произнасят едва чуто:

— Намасте. („Покланям се на теб“).

Изчаква секунда-две, след което се обръща с лице към сградата, а зад гърба й аз — зяпнала, с увиснала челюст и без думи — наблюдавам невярващо огромните величествени врати, които се разтварят пред нея и я пропускат да мине.