Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 73

— Добре — кима той доволно. — Приятелката ти Онър, изглежда, има талант за тези неща.

Спирам на място и всичко около мен застива. Цялото ми внимание в момента е приковано в него.

— Онър?

Джуд повдига рамене.

— Ами, да, същата. Мислех, че сте приятелки?

Поклащам глава и си припомням какво видях през последния учебен ден — плановете на Онър да спечели надмощие над Стейша и как точно смята да го направи.

— Съученички сме. — Притискам се към стената, за да може да мине край мен. — В действителност не сме приятелки. Вярвай ми, определено има разлика между двете понятия.

Сега е негов ред да спре. Само че спира насред движението си, и то така, че на практика се притиска към мен. Очите му обхождат лицето ми — и както винаги това веднага предизвиква прилив на спокойствие и благодат, който се разлива по цялото ми тяло. Чувствам се по този начин за първи път от… ами, откакто за последен път бях в Съмърленд, което бе преди няколко дни. Впрочем оттогава мисля само за Ава и за това, че някак успя да си проправи път в Храмовете.

Усещането трае едва няколко секунди — той почти веднага се отдръпва от мен и се намества на табуретката — но въздействието на успокояващото му присъствие остава дълго след това.

— Тя или полага изключително много усилия, или има наистина вроден талант за магия — обяснява той, като междувременно грабва кутията с фактурите и неловко започва да рови в нея. — Но тъй като изглежда много целенасочена и упорита, предполагам, че е първото.

Присвивам очи и се опитвам да си припомня какво знам за Онър. То изобщо не е много, като изключим, че е гадже на Крейг, а също така и неособено — доволната „най-вярна приятелка/последователка“ на Стейша.

Чудя се дали да съобщя на Джуд какво видях онзи път, когато надникнах в мислите й… и че намеренията на Онър, независимо от името й, изобщо не са благородни. Обаче, от друга страна, Стейша никога не ми е правила (и на никой друг впрочем) услуги, така че от къде на къде ще се замесвам?

— Добре, кога започва курсът? — питам го, решена да се занимавам само с практически и служебни въпроси.

Междувременно съм се насочила към задната стаичка.

— След един час. Защо? — Поглежда ме той през рамо.

— Ще бъда отзад. Извикай ме, когато ти потрябвам — подвиквам, влизам в стаята и затварям вратата зад гърба си.

Веднага вадя „Книгата на сенките“ от скривалището й и я отварям на старото дървено бюро. Отпускам си няколко секунди, за да се пречистя чрез серия дълбоки, бавни вдишвания, след което се привеждам над нея и прокарвам пръсти по изящните златни букви върху предната корица. Не спирам да се чудя дали наистина трябва да правя това, или е по-добре да се откажа още сега.

Последния път, когато се обърнах към тази книга, събитията изобщо не се развиха добре. А сега, когато знам, че Роман е свързан с нея… Е, вече съм сигурна, че не мога да й имам доверие. Защото, ако той наистина е отговорен за попадането й в ръцете ми, като я чета и използвам, ще стана (за пореден път!) пионка в играта му. От друга страна, ако той има влияние върху тези пожълтели страници, може би в тях е скрита някаква следа, някакъв знак за това как ще свърши играта му. Може би ще разбера как точно възнамерява да спечели.