Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 70

Падам на колене на стъпалата и заравям лице в шепите си. Не мога да повярвам в какво съм се превърнала, колко ниско съм паднала. Чудя се дали това е дъното. Не мога да си представя, че има нещо по-лошо от това да си отхвърлен от Съмърленд и да се превърнеш в парий за това място.

— Извинете!

Дръпвам се встрани и прибирам краката си, като се питам защо госпожица Маркови Ботуши просто не ме заобиколи. Вярно, че съм висока метър и седемдесет, но не заемам чак толкова място, че да не може да мине.

Лицето ми все още е скрито в дланите — наистина не искам да бъда виждана от въпросната по-висшестояща персона, на която не е отказан достъп до Великите храмове на Съмърленд — когато чувам:

— Почакай малко… Евър?

Замръзвам. Този глас ми е познат. Дори прекалено.

— Евър… наистина ли си ти?

Бавно повдигам глава. Нямам никакво желание да срещна погледа на Ава. Достатъчно е само да я погледна, да мерна дори за кратко гъстата й кестенява коса и огромните кафяви очи — и в мен започва да се надига някакво усещане… нещо се размърдва в периферията на съзнанието ми, макар да не мога да го уловя и разпозная. Не че това има значение. Истината е, че тя е последният човек, когото бих искала да видя точно днес или който и да било друг ден впрочем. И все пак защо тук, защо сега? Нима наказанието ми не е достатъчно сурово и така?

— Опитваш се да се промъкнеш в Храмовете с измама ли? — Оглеждам я сурово, гласът ми е напоен със сарказъм.

Едва след като съм произнесла думите, осъзнавам, че преди няколко минути пробвах да направя именно онова, в което обвинявам нея. Ахвам ужасена. В момента съм паднала толкова ниско, че на практика съм на нейното ниво.

Тя коленичи до мен с наклонена на една страна глава и внимателно ме оглежда, а после пита:

— Евър, добре ли си?

И ми отправя сериозен, напрегнат поглед — сякаш наистина я интересува.

Аз обаче знам истината. Ава я е грижа само за един човек — и това е самата Ава. Според нея никой друг не заслужава усилията. Доказа го, когато заряза Деймън да умре — и то веднага след като ми бе обещала, че ще му помогне.

Отвръщам на погледа й и на свой ред я измервам с очи. Учудващо е, че изобщо не се е променила от времето, преди да избяга с еликсира. От друга страна, тя поначало изглеждаше прекрасно, вероятно не са били необходими кой знае какви подобрения.

— Дали съм добре? — повтарям думите й, като се опитвам да възпроизведа и захаросания й тон в стил „ужасно-съм-заг-рижена-за-теб“. — После се ухилвам и отвръщам: — Ами, май, че съм. Предполагам, че наистина съм съвсем, ама съвсем добре. Като вземем предвид всичко… Макар със сигурност да не се чувствам и наполовина толкова добре, колкото теб.

— Свивам рамене. — Но в крайна сметка кой може да каже, че е чак толкова добре?

Очите ми обхождат врата й в търсене на издайническа татуировка на Уроборос или някакъв друг белег за новопридобития й статус на зла безсмъртна. Учудвам се, когато виждам, че липсват не само подобни знаци, но и обичайната маса от бляскави, отрупани със скъпоценни камъни проявени бижута. В момента на шията й виси един-единствен необработен цитрин, закачен на простичка сребърна верижка. Присвивам очи и се опитвам да си спомня какво знам за този камък. Май допринасяше за увеличаване на охолството и радостта от живота… и, ах, да — защитава всичките седем чакри. Е, при това положение изобщо не е странно, че го носи.