Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 72

Петнайсета глава

— Ей!

Вдигам глава, стресната от факта, че Джуд е застанал до мен. Толкова съм потънала в работата си, че не съм го чула да влиза.

— Как го правиш? — намръщвам се леко и хвърлям бърз поглед към аурата му, която сега блести в мек, приятен нюанс на синьото.

— Как правя кое?

Той се обляга на щанда и ме поглежда отвисоко.

— Как успяваш винаги да се промъкнеш до мен, без да забележа?

Погледът ми спира за миг върху черната му тениска. Гложди ме любопитство каква картинка е избрал днес.

— Какво е това? — Показвам с ръка щампата.

Той затваря очи, повдига ръце пред себе си и се опитва да събере палците и показалците си и по този начин да оформи два кръга. Само че не постига особен успех, така че се отказва и вместо това произнася едно дълбоко гръдно „Ом-м-м-м“. После повдига леко клепачи, вперва поглед в мен и обяснява:

— Този звук олицетворява съществуванието — това е звукът на вселената.

Сбърчвам нос. Нямам представа какво има предвид.

— Вселената е съставена от пулсираща трептяща енергия — нали така?

Кимвам леко:

— Така поне съм чувала.

— Така. А пък „Ом“ се смята за звука на тази енергия — звука, който издава тази огромна, велика космическа енергия. Никога ли не си чувала това? Ти изобщо ли не медитираш?

Свивам рамене. Да, наистина — някога медитирах. Също така пречиствах аурата си. Преструвах се, че от петите ми израстват корени, които проникват дълбоко, чак до центъра на земята, както и какви ли не подобни глупости, предназначени да ти внушат, че се чувстваш добре. Само че вече не го правя. Имам предвид, че… Нямам кой знае каква възможност да си губя времето в упражнения да контролирам дишането си и да бъбря мантри, когато целият ми свят се срива.

— Наистина трябва отново да се заемеш с това, сериозно ти казвам. Действително помага да се поддържаш в хармония със себе си и света, а също лекува и…

— А на теб помага ли ти да се излекуваш? — Поглеждам подчертано ръцете му.

Все още обмислям дали да предприема нещо по изпълнението на идеята си от онази вечер. Преценявам възможните „за“ и „против“, но засега не съм стигнала до окончателно решение.

— Имам час при лекаря малко по-късно днес — така че ще разберем съвсем скоро. — Той свива рамене и повдига изразително веждите си: — А като заговорихме за това… — Погледите ни се срещат и в мен се надига едно особено усещане. — Чудех се дали ще имаш нещо против да ме откараш. Бих могъл да се кача на автобуса, но ще трябва да съкратя времето за курса, а бих предпочел да не го правя.

— Курсът? — Някъде в периферията на съзнанието ми се върти смътен спомен, но не мога да се сетя какъв точно.

— Да-а, не се ли сещаш? Провеждам начален курс за развитие на ясновидските способности, с акцент върху усилването на собствените екстрасенски умения, плюс Уика. Не може да си забравила! — Разсмива се от сърце.

Кимам и ставам от стола, за да му го преотстъпя.

— Как върви той, впрочем?

Междувременно заобикалям щанда, така че да може да застане зад него.