Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 69

Спирам за кратко край потока с цветовете на дъгата, който прекосява просторното ароматно поле, и проявявам малко ръчно огледало, за да проверя набързо външния си вид. Изпитвам облекчение: очите ми са отново светлосини и чисти, косата ми блести, лъскава и тежка, в онзи нюанс на златно русо, който е обичаен за нея, а кожата ми на практика няма видими пори и е напълно чиста. Пъпките по брадичката и тъмните кръгове под очите ми са изчезнали напълно и без следа. Иска ми си Деймън да можеше да ме види сега, когато изглеждам като старото си „аз“. Тъжно ми е, че последният му спомен ще бъде от онова чудовищно създание — звяра, който създадох сама. Ах, ако само се бе съгласил да дойде, щях да му обясня всичко.

Скитам се сред полето от пулсиращи дървета и танцуващи цветя, чиято миризма ме преследва чак докато стигам познатия асфалтиран път — същия, който води до града и Великите храмове на познанието. Решавам още веднъж да си опитам късмета в тях. И макар последния път, когато бях тук, изобщо да не ми помогнаха, днес е нов ден. И аз съм нова и възстановена — по много причини, смятам, че днес е различно.

Минавам покрай няколко бутика за маркови дрехи, едно кино и фризьорски салон. Когато стигам художествената галерия, пресичам улицата и подминавам един продавач на свещи, цветя и малки дървени играчки. Промъквам се из тълпа заети със своите задачи хора, интересна смесица от живи и мъртви. Накрая стигам до пустата алея, водеща до тихия булевард, по който стигам до познатото стълбище. Изкатервам се бързо по него с прикован във внушителната порта поглед. Има още една стъпка, която трябва да предприема.

Стоя пред сградата и оглеждам изтънчените барелефи, величествените колони и огромния наклонен покрив — храмът, построен изцяло от любов, знание и всичко добро, което може да си представи човек. Очаквам обичайния проблясък на сменящи се образи. Появата на Партенона, който да се прелее в Тадж Махал, после в Храма на лотоса, Пирамидите в Гиза и така нататък — най-прекрасните и свещени места на хората, които да се смесят, без да личи къде свършва едното и къде започва другото, да променят формата си и да продължат да се преобразяват в следващото. Само че това не се случва. Не виждам нищо такова. Пред мен все така стои само величественото мраморно здание, което съзрях при пристигането си. Образите, които са задължително условие, за да вляза, остават невидими за мен.

Вече съм в черния списък.

Заклеймена като непригодна и нежелана.

Отказан ми е достъп до единственото място, което би могло да ми помогне да оправя кашата, в която се намирам.

Опитвам се да изхитрувам. Повтарям образите в последователността, която си спомням — но Храмовете не се оставят да ги излъжа. Няма как да бъдат заблудени от нищожество като мен.