Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 68

— Виж — прошепвам с треперещ глас, който дори аз самата едва чувам.

Само че наистина трябва да разреша този проблем, и то веднага. Всичко се държи на тънка като косъм нишка, а тя е опъната до краен предел. Повече нямам време за губене.

— Ще ти обясня, когато отидем там. Кълна се, ще го направя! Просто наистина трябва… да бъде там… не мога тук. И така — идваш или не?

Стисвам зъби, защото в противен случай те ще започнат да тракат, а устните ми треперят толкова силно, че няма начин той да не забележи.

Той преглъща мъчително, а очите му се спират върху мен, изпълнени с тъга. Огромно усилие му е необходимо да произнесе думата:

— Не.

Казва го толкова тихо, че едва го чувам. После повтаря по-силно:

— По-добре да остана тук и да ти помогна.

Поглеждам го и продължавам да го гледам толкова дълго, колкото успявам да издържа — което за съжаление изобщо не е много. Всъщност силно искам да се кача обратно в топлата му кола и да го прегърна — така както правех преди. Да почувствам ръцете му около тялото си, да се предам на ласкавата топлина и трепета от прегръдката му и да призная всичките си грехове. Да се пречистя. За съжаление обаче това чувство принадлежи на една твърде малка част от мен — на онази миниатюрна искрица здрав разум, която много бързо бива смазана от другата, мрачната част от мен. Онази, която предпочита най-черните, отровни и забранени плодове.

Затова кимвам леко. Последното нещо, което виждам, преди да затворя очи, е изуменият му поглед. След това вече няма значение, защото си представям портала. И когато пристъпвам през бляскавия великолепен воал, все така, без да отварям очи и без да се обръщам, измърморвам:

— Ами, добре… явно ще трябва да отида сама в такъв случай.

Четиринайсета глава

Приземявам се на задните си части и леко отскачам. Озовала съм се точно пред копието на онзи прекрасен дворец от осемнайсети век — дома на френското кралско семейство. Само че сега не влизам в него. Макар че го молих да дойда на това място, не мога да понеса мисълта да се разхождам вътре без Деймън. Това е нашето място. Нещо, което споделяме само ние двамата и в което живеят някои от най-скъпите ми спомени. Просто няма начин да вляза без него.

Изправям се на крака и се изтупвам, след което се оглеждам и се опитвам да установя местоположението си. Мога, разбира се, да си представя някое място — и веднага ще се озова там, но предпочитам да вървя. Предпочитам да се разходя бавно и мързеливо и да се насладя на ходенето. Да се порадвам, че съм се освободила от чудовището, макар да подозирам, че то се е оттеглило някъде и търпеливо изчаква, докато се върна. Сега обаче съм решила да изпитам напълно чудесното чувство на облекчение от отсъствието му — дори да е само за кратко.

Повдигам ръце пред себе си и ги размахвам в трептящата и проблясваща омара, която се излъчва от всичко тук. Тя сякаш идва едновременно отвсякъде и отникъде. Чувствам се приятно отпусната и успокоена от хладния въздух, който нежно гали кожата ми. Вярвам, че накрая ще се озова на някое прекрасно място — някъде, където наистина искам да бъда. В това се състои прелестта на Съмърленд — всички пътища водят към нещо хубаво.