Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 67

А когато присвива очи още повече, разбирам, че се опитва да ме достигне по телепатичен път и да разговаря с мен по начина, който вече е невъзможен — или поне не тук.

Затова се обръщам и притискам лице към прозореца. Отчаяна съм, но трябва да издигна щита си и да не му позволявам да разбере, че вече не го чувам. Вече нямам достъп до мислите му, до енергията му. Не усещам дори горещия трепет, който преди ми носеше докосването му.

Всичко това го няма. Изчезнало е напълно. Унищожено. Отне ми го ужасното чудовище в мен.

Но това е вярно само тук. В Съмърленд ще бъда спокойна, с чиста кожа — точно както предишната Евър. И когато сме заедно, ще бъдем всичко един за друг — така както би трябвало да бъде.

— Просто ела с мен! — умолявам го с отслабнал, дрезгав глас. — Ще ти обясня, но там, не тук. Моля те!

Той ме поглежда и въздъхва, разкъсван между желанието да изпълни молбата ми и необходимостта да стори онова, което смята за най-правилно.

— Не — отвръща накрая толкова недвусмислено, просто и ясно, и разбирам, че няма смисъл да споря повече.

Не мога да сбъркам значението на думите му.

Той не отхвърля само Съмърленд. Току-що каза „не“ и на мен. „Не“ — на единственото нещо, от което наистина имам нужда.

После поклаща глава и добавя:

— Съжалявам, Евър, наистина, но… не. Няма да ходим там. Смятам, че е най-добре да се приберем, да се върнем у нас, да седнем и да си поговорим надълго и нашироко, да ми разкажеш какво точно става с теб.

Седя до него с празен, невиждащ поглед и хлътнали очи, покрито с пъпки лице, нервна и почти трескава. Едва успявам да се сдържам, почти не съм в състояние да изтърпя дългия списък с притеснения, които изрежда. Че не съм на себе си напоследък. Дори не приличам на себе си. Променила съм се във всеки един смисъл на думата, като външност, като форма, като усещане… и нито една от тези промени не е хубава.

Но всъщност тези думи просто прелитат покрай мен като далечно и неясно бръмчене. Аз отивам в Съмърленд със или без него. Не става въпрос за избор, защото нямам такъв.

— Пиеш ли си еликсира? Трябва ли ти още? Евър, моля те! Говори с мен, кажи ми какво става!

Затварям очи и поклащам глава. Примигвам няколко пъти, за да спра сълзите. Не съм в състояние да говоря, да му обясня, че не мога да спра това, този влак. Вече не аз съм машинистът.

Той присвива очи и прави последен опит да ме достигне по телепатичен път, но не успява. Няма смисъл. Колкото и да опитвам, не мога да разчета съобщението му. Системата ми не работи. Развалила се е напълно.

— Вече дори не можеш да ме чуеш, нали?

Той спира на една ярко осветена пешеходна пътека и отново се протяга към мен. Обаче аз — поне това ми остана — все още мога да използвам краката си, затова моментално изскачам от колата. Толкова силно съм се обгърнала с ръце, че те изтръпват. Пръстите ми потрепват конвулсивно, кръвта ми, цялото ми тяло сякаш тупти. Знам, че ако не се махна оттук по възможно най-бързия начин, няма да имам избор — ще хукна да го търся. Роман. Никакъв избор.