Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 65

— Вкусът на Роман по отношение на изкуството е меко казано… скучен. Придържай се към списъка, който ти дадох — и няма да сбъркаш.

Лицето му изглежда спокойно и безизразно, но за мен е ясно, че това е твърде далеч от истината. Енергията, която се излъчва от него, разкрива нещо съвсем различно.

Иска ми се да съм загрижена, както би следвало — така както и ще стане, когато в крайна сметка този пулс започне да отслабва и ме застигнат последствията от стореното току-що. Само че този ужасяващ момент е нещо твърде далеч в бъдещето. А точно в този миг, сега, единственото, за което мисля, е той.

Къде отива.

Дали тя е с него.

И как да ги спра.

Майлс явно иска да изглади нещата и да приключи с този разговор, защото заявява:

— Добре, разбрахме се по този въпрос. А сега какво ще кажете да отидем при останалите? Купонът продължава да тече. Приятелите ми от трупата са в стаята за игри, след малко ще представим най-интересните части от „Лак за коса“.

Деймън понечва да поклати отрицателно глава, но аз го изпреварвам. Не че кой знае колко искам да участвам в мюзикъл (и дори да го слушам — ако има как да избегна мъчението), но се налага да остана тук. Тук, в тази къща, където е безопасно. Ако изляза навън, ще тръгна след него, а след това няма да има връщане назад.

Освен това ми трябва нещо, с което да се разсея. Не мога да понеса въпросителния поглед на Деймън, нито нараненото му изражение. Трябва ми известно време, за да се успокоя и съсредоточа, така че да мога впоследствие да му разкрия странната и ужасна истина за случващото се с мен.

Затова за момента стисвам ръката му и го повеждам нагоре по стълбите. Надявам се енергийният воал, който трепти помежду ни, да прикрие лепкавата ми влажна кожа.

Когато влизам при останалите в стаята за игри, на лицето ми има усмивка, а ръката, с която им махвам, не трепери. Припомнила съм си основната тайна на добрата актьорска игра: всичко е маска… изграждането на образа от нищото… повтарянето на една и съща лъжа, докато сам си повярваш напълно — тогава и публиката ще я възприеме като реалност.

Тринайсета глава

— Деймън, аз…

Опитвам се да му кажа. Опитвам се насила да изкарам думите от себе си, но те отказват да излязат. Гърлото ми е пресъхнало и свито, гърдите ми горят. Звярът сякаш е заподозрян плановете ми и се бори да ми попречи.

Деймън ме поглежда, очевидно загрижен.

— Хайде… хайде да отидем в Съмърленд — изграчвам и сама се удивявам, че съм успяла да произнеса нещо. — Да се върнем във Версай.

Кимам нервно и се извивам на седалката, докато заставам изцяло лице в лице с него. Очите ми го умоляват да се съгласи.

— Сега ли?!

Той спира на един светофар и ме поглежда с присвити очи и сбърчено чело: сигурни белези, че съм подложена на внимателен оглед.

Стисвам устни и свивам рамене. Старая се да изглеждам спокойна и равнодушна, сякаш резултатите не ме засягат. Истината обаче е съвсем друга. Всъщност бях нервна и като на тръни от момента, в който стигнахме дома на Майлс, до мига, когато го напуснахме. А единственото нещо, което може да ме успокои и излекува в момента — единственото, което може да ми помогне да се доверя на Деймън и да го помоля за помощта му — е да се добера до Съмърленд по възможно най-бързия начин. Тук, на земята, вече не мога да се контролирам. Не съм господарка на себе си.