Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 64

— И не забравяй: минаваш по Понте Векио, продължаваш по същата уличка, завиваш вляво, после още веднъж — пак вляво. Не можеш да я пропуснеш — голяма червена врата, пада се третата вдясно.

Очите му започват да блестят. Светват още по-силно, когато се обръща към Деймън и вижда как кръвта се оттегля от лицето му.

— Определено си струва разкарването, приятелче — можеш да ми вярваш! — Добавя, отново насочил вниманието си към Майлс. — По дяволите, питай Деймън! Хей, какво ще кажеш? Нали си струва? Сигурен съм, че знаеш за какво говоря!

Деймън отвръща на погледа му с присвити очи и стиснати зъби. Личи си, че се бори да запази спокойствие.

— Не мисля така.

Роман обаче само накланя глава и притваря леко клепачи, сякаш му намига, след което превключва на кокни жаргон с тежък акцент:

— Сигурен ли си за т’ва, брат? Щот да пукна, ако не съм, та виждал там преди!

— Съмнявам се — отвръща твърдо Деймън.

Думите му отекват като нещо окончателно и неподлежащо на съмнение, а погледът му е предизвикателен. Роман обаче само се разсмива и вдига ръце, сякаш се предава. После се обръща към мен:

— Евър.

И това е напълно достатъчно. Просто произнася името ми и аз се разтапям.

Разтапям се и се разтичам, напълно податлива и готова да го последвам, накъдето и да ме поведе.

Тръгвам към него, подмамена от стоманеносиния му поглед. С всяка стъпка все повече се приближавам към образите, които един по един изникват в ума му — онези, които е подготвил за мен. Образи, които преди биха ме отвратили и биха предизвикали у мен желание да го фрасна в най-слабата му чакра, за да се приключи с всичко. Но не и сега.

Сега оставам без дъх. Вбесявам се, че не мога да стигна при него достатъчно бързо.

Деймън се пресяга към мен — и наум, и физически — опитва се да ми изпрати послание, да ме издърпа обратно при себе си, но се оказва безсилен да го стори. Няма полза, мислите му са заглушени и объркани, нищо не се разбира. Просто безсмислена поредица от думи, от които изобщо не се интересувам.

Роман е единственото нещо, което в момента има значение за мен.

Той е слънцето, луната и звездите… той е всичко. Целият ми свят щастливо се завърта около него.

Правя още една крачка. Ръцете ми треперят, цялото ми тяло гори. Копнея за прегръдката му и хладния му допир. Вече не ме интересува кой ще ни види, какво ще си помислят останалите… Единственото, което искам, е да нахраня гладното чудовище, което ръмжи в мен.

Точно когато се каня да го направя обаче — когато решавам наистина да се хвърля напред, към него — той ме подминава плавно и уверено и се насочва към колата си. Оставя ме разтреперана, объркана, без дъх и с крака, които всеки миг ще се подкосят. Майлс стои до мен и се чуди какво да предприеме, а Деймън наблюдава загрижено сцената.

Усещам, че му се налага да призове цялата си воля, за да върне нещата в нормалното им русло — поне докато Майлс е тук, поне привидно. Използва темата, която обсъждахме преди: