Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 62

— Помага ми в магазина. — Свива рамене. — Това имах предвид. Нищо страшно… и със сигурност нищо срамно, като например момиче да ме нарани така.

В секундата, в която млъква, се разсмивам. Отчасти, защото всички други мълчат, а напрежението помежду ни се е засилило дотолкова, че е физически осезаемо, и отчасти, защото аз самата съм толкова превъзбудена, нервна и изправена на нокти, че не мога да измисля какво друго да сторя. За нещастие смехът ми е прекалено силен и гръмък, прекалено отчаян — от онзи тип, който само подчертава неловкостта на ситуацията.

Деймън стои до мен — неподвижен като статуя, стоически се бори със себе си, твърдо решен да стори най-доброто за нас — за мен… така както прави винаги, макар невинаги да знае кое е най-доброто. А аз се чувствам ужасно зле заради цялата тази каша и задето се държа като най-отвратителната приятелка на света — защото желая онзи, който ни причини толкова неприятности. Искам да му се реванширам по някакъв начин — затова затварям за кратко очи и по телепатичен път го заливам с порой от червени лалета. Само че… вместо цветята, които си представих, той получава купчина деформирани, раздърпани и парцаливи червени петна, от които стърчат криви зелени стъбла. Това е най-ужасният букет, който някога съм създавала — прилича на рисунка на алкохолик, страдащ от паркинсон.

Той се извръща и ми хвърля поглед, изпълнен със загриженост. Джуд се възползва от краткото прекъсване и заявява:

— Вижте, мисля да… изчезвам. И така, Майлс…

Гипсът му се докосва до дланта на Майлс в нещо средно между плясване и ръкостискане.

— А, Евър…

Обръща се и погледът му се спира върху мен в продължение на няколко дълги секунди. Напълно достатъчни, за да започна нервно да се въртя; напълно достатъчни, за да привлекат вниманието на всички останали. Питам се дали не го прави нарочно, с цел Деймън да разбере, че съм се обърнала за помощ не към него, а към Джуд? Или пък наистина не може изобщо да лъже и в момента прави отчаян опит да скрие общата ни тайна.

А след това прехвърля вниманието си към Деймън и двамата си разменят тежки, многозначителни погледи, които не мога да разгадая. Обръща се едва когато Майлс му показва с жест, че ще го съпроводи до входната врата.

И това е напълно достатъчно да ме убеди да постъпя правилно. Да спра да отблъсквам Деймън, да си призная всичко и най-накрая да приема помощта, която ми предлага.

Обръщам се към него, стисвам ръката му и търся погледа му. Готова съм да му разкажа цялата отвратителна история, но думите замират на устните ми. Гърлото ми е толкова свито, че не мога да дишам. И признанието ми се превръща в пристъп на задух, придружен от кашлица, плюене и силно изчервяване.

Когато Деймън ме прегръща и ме пита дали съм добре, едва се сдържам да не го отблъсна. Все пак успявам, макар да се налага да призова на помощ цялата си сила. Свеждам глава, затварям очи и чакам пристъпът да премине. Разбрала съм, че вече не се контролирам — нито себе си, нито ситуацията, нищо. Чудовището се надига, вече напълно разбудено. То няма да позволи на Деймън да застане между мен и Роман.