Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 54

— Или по-скоро, свързах себе си с Роман. Не беше нарочно, не съм го искала в никакъв случай. Някаква ужасна случайност. Исках да сторя точно обратното, а после, когато се опитах да го разваля, само влоших нещата. И макар че нямаш никаква причина да ми помагаш, просто нямам към кого да се обърна!

— Няма към кого да се обърнеш? Наистина ли? — повдига вежди той.

Внимателно подбирам думите си, с надеждата, че ще го убедя:

— Знам какво имаш предвид, но забрави. Не мога да кажа на Деймън. Той не бива да разбира какво съм сторила. Той не прави магии, всъщност изобщо няма доверие на магията… следователно няма да е в състояние да ми помогне. Само ще го нараня и разочаровам, без да постигна нищо. Обаче ти… ти си различен. Знаеш за какво служат заклинанията, как да ги използваш и къде да ги търсиш. — Спирам, за да си поема въздух, а от гърдите ми се откъсва въздишка. — А пък на мен ми е нужна помощ от някой, който наистина е запознат с материята. Затова си помислих, че може би ти ще си в състояние да ми покажеш как да оправя нещата.

— Май прекалено много разчиташ на мен. — Той отмята косата си и отпуска ръце в скута. — Не ми ли оказваш прекалено голямо доверие?

— Може би е така — свивам рамене аз. — Обаче наистина смятам, че е оправдано. Или поне сега, когато се доказа, че не си от злите.

Посочвам ръцете му с глава. При вида им в ума ми се заражда идея — нещо, което може би ще предприема в даден следващ момент и което би могло да се окаже най-добрият начин да се реванширам за всичко, което му сторих, но няма да е днес. Ще го оставя за бъдещето. Първо трябва да се справя с належащия проблем.

Преглъщам мъчително и свеждам погледа си. Ужасявам се от онова, което се каня да му призная, страх ме е дори да произнеса думите на глас — но знам, че няма друг начин.

— Сякаш съм обсебена от Роман. — Стрелвам го с поглед и забелязвам, че леко е пребледнял; все пак съм благодарна, че прави усилия да се сдържа. — Напълно и изцяло съм се вманиачила. Само за него мисля. Непрекъснато го сънувам. И независимо какво правя, не мога да се спра.

Той кимва и главата му леко се накланя, сякаш изведнъж е изпаднал в дълбок размисъл. Може и да си въобразявам, но имам чувството, че в момента прехвърля наум страниците на книгата си с противозаклинания в търсене на правилното.

— Това е много сериозно, Евър. — Той си поема дълбоко въздух и приковава очите си в моите. — Прекалено е… сложно.

Кимвам с ръце, стиснати до болка в скута ми. И на мен самата вече ми е пределно ясно, че е сложно.

— Заклинанията за обвързване… — Той потрива брадичка с превръзката си. — Проблемът е, че те невинаги могат да се развалят.

Навеждам се към него. Боря се да запазя спокойствие и да говоря разбираемо през накъсания си от тревога дъх:

— Но… но аз смятах, че всички могат да се развалят… че просто трябва да приложиш правилното заклинание в правилното време, нали така?!

Раменете му се повдигат, после се спускат. Значението на този жест е толкова окончателно и крайно, че стомахът ми потъва в петите. С поглед, прикован в моя, той обяснява: