Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 53

— Спокойно — прошепва ми тихо и внимателно. — Дишай дълбоко. Наистина, Евър, говоря сериозно. Какъвто и да е проблемът, сигурен съм, че може да се оправи.

Поклащам глава отчаяно и се привеждам към него, като стисвам здраво облегалките на стола си — боря се да остана на мястото си, да не хукна пак натам.

— А какво ще стане, ако грешиш? — питам с писклив, треперещ глас, горящи бузи и подивял поглед. — Какво ще стане, ако не може да се оправи? Какво ще се случи с мен, ако съм се развалила, ако съм се пречупила завинаги?

Той минава зад бюрото и се отпуска на стола си. Започва бавно да се върти на него, наляво-надясно, наляво-надясно, като през цялото време не ме изпуска от поглед. Лицето му е спокойно, умиротворено, неразгадаемо. Нещо в движението обаче — това леко, постоянно въртене — успява моментално да ме успокои. Позволява ми да си поема въздух, да се отпусна назад на стола, да забавя дишането си и да съсредоточа мисълта си върху начина, по който косите му са се разпилели върху цветната картинка на Ганеша на предницата на тениската му.

— Слушай — казвам му накрая, когато най-после съм започнала да се чувствам по-добре, почти като човек, — съжалявам… наистина съжалявам, че така ти се изтърсих на главата. Всъщност дойдох да ти дам това.

Пресягам се за чантата си и изравям от нея малък бял пакет, който му връчвам. Той го развива и наднича вътре, а аз продължавам:

— Това са лекарствата ти според рецептата. Взех ги и смятах да ги оставя на бюрото ти, но забравих… чак сега се сетих за тях.

Той кимва и за известно време ме изучава мълчаливо, след което пита:

— Евър, какво всъщност става? Ясно ми е, че не си дошла да си говорим за лекарствата ми. — Той избутва хапчетата настрани, при което среща погледа ми и добавя: — Вярвай ми, нямам никакви намерения да ги вземам. Болкоуспокояващи и аз… ъ-ъ, комбинацията изобщо не е добра. Сигурен съм, че ме разбираш — нали сама видя какво се случи предния път.

И когато вдига поглед към мен, разбирам, че си спомня всичко. Абсолютно всичко, от край до край. Включително признанието, което ми направи.

Стисвам устни и свеждам очи. Започвам да си играя с подгъва на роклята си, само и само да ангажирам ръцете си с нещо. Все пак измърморвам:

— Ами, не би било зле да изпиеш поне антибиотика. Трябва да направиш нещо, за да предотвратиш възможната инфекция — нали разбираш?

Той се обляга назад и качва крака на бюрото, кръстосва глезените си и вперва в мен изумителните си зелени очи:

— Какво ще кажеш да пропуснем тази част и да се насочим към основния проблем — какво в действителност става с теб?

Поемам си дълбоко въздух и приглаждам внимателно роклята върху коленете си, след което колебливо го поглеждам:

— Наистина дойдох тук да ти донеса лекарствата. Само че по пътя насам стана нещо и… ами… — Зная, че трябва да му разкажа всичко, и то бързо, преди да е загубил търпение, но не ми е никак лесно да произнеса думите. — Мисля, че сбърках нещо и свързах Роман със себе си.

Той ме поглежда стреснато, макар да се опитва да прикрие шока си.