Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 52

Той започва да клати глава и изкривява лице, сякаш дори самата мисъл за това му причинява болка.

— Не знам как го изтърпя толкова дълго. А и защо, ако мога да попитам? Защото, скъпа, колкото и да ми е неприятно да ти разбивам илюзиите, в бъдещето при него няма да получиш награда за доблест, защото бъдещето ти е ето тук. Удря с пета в земята. — Безсмислена загуба на време, нищо повече! Няма смисъл да отлагаш получаването на възнаграждението си. Непосредствената награда носи най-голямо удовлетворение. Има толкова удоволствия, които човек може да получи, Евър. При това толкова силни и въздействащи, че ще трябва много път да изминеш, преди да започнеш да ги изпитваш. За твой късмет обаче аз съм склонен да прощавам. И с удоволствие ще изиграя ролята на твой екскурзовод в тази непозната страна. И така, скъпа, решавай: у нас или у вас?

Пръстите му се плъзват по бузата ми, слизат по рамото и продължават до деколтето на роклята ми. Усещането е освежаващо като леден вятър насред най-разтапящата лятна жега. Не мога да не се подчиня на повика на желанието, затова се привеждам напред и затварям очи. Потапям се в това завладяващо чувство, нетърпелива да се гмурна по-надълбоко, да навляза по-навътре в неизследваните му дебри, готова да го последвам, дори да ме отведе накрай света.

— Евър? Ти ли си това? Каква е тая простотия, по дяволите?!

Повдигам клепачи и се втренчвам в Хевън, която е застанала зад нас. Присвитите й очи хвърлят гневни пламъци към двама ни с Роман и изобщо не се смекчават, когато той се разсмива и ме отблъсква. Отърсва се от мен толкова бързо и лесно, сякаш случилото се няма никакво значение за него.

— Казах ти, че ще се върне, скъпа. — Погледът му се плъзва по разтрепераното ми потно тяло.

Жадувам за него толкова силно, че изпитвам почти физическа болка, когато той слага ръката си около нейния кръст. Несподеленият ми копнеж ме оставя без дъх. А те двамата ми обръщат гръб и влизат в къщата. Чувам последните му думи, преди вратата да се хлопне зад тях:

— Познаваш Евър. Просто не може да стои далеч от мен.

Единайсета глава

Тичам.

Вземам разстоянието за секунди. За онези, покрай които минавам, вероятно представлявам само светкавично носещо се размазано петно, но в действителност това изобщо не ме интересува. Не ме е грижа какво си мислят, нито какво виждат. Само едно нещо има значение: възможно най-бързо да се отърва от този ужасяващ окупатор, този тайнствен нашественик, който върлува в мен — така че старото ми „аз“ да може да се завърне.

Връхлитам през вратата, която Джуд тъкмо се кани да заключи, като без малко да го сваля на земята. Той обаче се оказва достатъчно бърз и отскача от пътя ми навреме.

— Трябва ми помощ.

Боря се за въздух, застанала пред него, задъхана, разтърсена, напълно съсипана. Имам чувството, че нещо в мен се е счупило, развалило се е и не може да се поправи.

— Н-не… не знам къде другаде мога да отида.

Той ме оглежда с присвити очи и притеснено събрани вежди. После, без да ме пита нищо, ме повежда към задната стаичка, където придърпва с крак един стол и ме подканя с жест да седна на него.