Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 51

Прикована съм към земята, все едно съм пуснала корени тук. Не съм в състояние да избягам. Надвива ме ужасната нужда да го намеря… да го видя… да бъда с него. Грозното непознато чудовище ме завладява напълно, сякаш вълшебната вечер, от която се връщам, никога не се е случвала. Сякаш изобщо не съм намирала покой.

Сега звярът е пробуден и настоява да го нахраня. И независимо от всичките ми усилия да се измъкна оттук, преди да е станало прекалено късно — вече е прекалено късно. Той ме е намерил и идва при мен.

— Хм, не е ли чудесно, че си тук?

Роман се е облегнал на рамката на вратата в цялото си великолепие: стройно тяло, лъскава златиста коса, блестящи бели зъби. Очите му хвърлят палави искри и са приковани в мен.

— Изглеждаш някак… болнава. Наред ли е всичко?

По принцип фалшивият му британски акцент, от който гласът му звучи прекалено високо и пискливо, ме дразни до лудост. Сега обаче ми действа толкова изкусително, че едва успявам да се удържа на мястото си. Същевременно битката, която бушува в мен, не е спряла нито за миг: аз — срещу странния непознат пулс, опитващ се да ме превземе напълно.

Той се разсмива с отметната назад глава. Татуировката на Уроборос — може би нарочно — ясно личи на врата му. Змията се навива и развива, потрепва и проблясва, черните й като мъниста очи търсят моите, а езикът й се плъзга напред-назад между отровните зъби и ме подканва да се приближа.

И независимо от всичко, което знам за доброто и злото, за правилното и грешното, за добрите и злите безсмъртни, пристъпвам напред. Правя една съвсем малка крачка към поражението си, последвана веднага от втора. После още една. Погледът ми е прикован в Роман — във великолепния, прекрасен Роман. Той е всичко, което виждам. Само от него имам нужда. Вече почти не осъзнавам съществуването на онази дребна искрица, която все още слабо проблясва някъде дълбоко в мен, бори се, крещи и настоява да я чуя. Но няма шансове срещу него и съвсем скоро замлъква, потушена от целенасочения стремеж на чуждия пулс, който сега ме владее и който иска само едно.

Името му изгаря устните ми. Застанала съм точно пред него. Толкова съм близо, че различавам отделните лилави петънца в очите му и усещам ледения полъх, който се излъчва от кожата му. Същото това усещане, което преди смятах за отвратително и гнусно. Но вече не. Сега е песен на сирена изкусителка, която ме призовава да побързам към дома.

— Сигурен бях, че рано или късно ще се осъзнаеш — ухилва се той.

Погледът му ме обхожда бавно и мързеливо, а пръстите му се заравят в разбърканата ми коса.

— Добре дошла на тъмната страна, Евър. Смятам, че тук ще си напълно щастлива. — Той избухва в смях, който ме обгръща в сладостната си мразовита прегръдка. — Въобще не се учудвам, че си зарязала този дърт перверзник Деймън. Знаех си, че в крайна сметка ще се умориш от него. Цялото това чакане, угризенията, тревогата, ужасяващото изследване на дълбините на душата, да не споменаваме за безсмислената филантропия.