Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 50

— Аз… го нападнах… или нещо такова…

— Евър! — почти подскача той.

Изражението му е толкова шокирано, че едва успявам да не се отвърна от него.

— Знам. — Поклащам глава и спирам, за да си поема дълбоко въздух. — Зная как звучи, но грешиш. Не е както си го представяш, аз… опитвах се да-а… да докажа, че е от злите безсмъртни… Но, ами, когато разбрах, че не е… после веднага го закарах в спешното отделение.

— И как така пропусна да ми го съобщиш досега? Защо?

По очите му веднага разбирам, че съм го наранила.

Въздъхвам и го поглеждам директно:

— Защото се срамувах. Защото правя грешки непрекъснато, а не исках търпението ти да се изчерпи. Не че ще те обвинявам, ако се случи, но все пак предпочитам да не става така.

Свивам рамене и започвам да чеша ръката си, макар в действителност да не ме сърби. Още един навик, който проявявам, когато съм нервна.

Той обаче твърдо поставя ръце на раменете ми и ме поглежда право в очите:

— Чувствата ми към теб са абсолютни и безусловни. Не се променят спрямо обстоятелствата. Аз не те съдя. Не губя търпение, когато става въпрос за теб. Не те наказвам. Просто те обичам. Това е всичко. Ясно и просто. — Очите му галят лицето ми, топли и любящи, в пълно съгласие с думите му. — Нямаш причина да криеш нищо от мен, никога. Разбираш ли? Аз няма да си отида, няма да те напусна, каквото и да направиш. Винаги ще бъда до теб. И ако се нуждаеш от нещо или се окажеш в затруднение, трябва да ми кажеш. Веднага ще ти се притека на помощ и ще те измъкна.

Кимам. Не съм в състояние да говоря. Чувствам се безкрайно смирена и благодарна за съдбата си. Наистина невероятен късмет е да съм обичана от човек като него, макар и невинаги да съм сигурна, че го заслужавам.

— Добре. Иди се погрижи за приятеля си, а аз ще се върна да нагледам близначките. Ще се срещнем утре. Какво мислиш?

Притискам се към него за една бърза целувка и пускам веднага ръката му, защото трябва да поемем в различни посоки. След това затварям очи, за да си представя портала: блестящия златен воал, който ще ме отведе вкъщи.

Приземявам се на прага на Джуд. Почуквам няколко пъти и изчаквам достатъчно дълго, за да отвори. След като това не се случва, решавам да вляза без покана. Претърсвам всички стаи в малката му къща, а после гаража и задния двор, но не го откривам. Накрая заключвам и се насочвам право към магазина.

Само че пътят дотам минава покрай къщата на Роман. Достатъчен е един поглед към витрината, достатъчно е съвсем за кратко да мерна табелата „Ренесанс!“ над вратата — един поглед към отворената входна врата, която води директно при него. И просто така, в рамките на един удар на сърцето, цялата магия на Съмърленд изчезва и в тялото ми отново нахлува онзи странен чужд пулс. Ужасният натрапник превзема кръвта ми и ме подчинява на волята си.

Насилвам се да продължа напред. Призовавам всички остатъци от енергията и силата си, за да подмина сградата. Обаче се оказва, че тялото ми е прекалено натежало, краката ми отказват да ми съдействат. Дъхът ми излиза на плитки, накъсани хрипове, дишането ми е забързано и неравномерно.