Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 49

— Ще тръгваме ли? — повдига вежда Деймън.

Той се кани да затвори очи и да направи портала, но аз го прекъсвам с думите:

— Ами това място? Какво ще се случи, след като си тръгнем?

Той свива рамене.

— Канех се да го оставя да изчезне — в крайна сметка, винаги можем да го проявим отново. Знаеш това, нали? — и ме поглежда особено.

Да, наистина — знам, че за него е съвсем лесно да го пресъздаде отново, точно както си беше. Обаче въпреки това искам да остане. Искам да съм сигурна, че е нещо трайно, което винаги ще съществува. Място, на което мога да се върна, когато си поискам — а не просто мъгляв спомен от един прекрасен ден.

Той се усмихва и се покланя дълбоко в отговор на мислите ми.

— Значи ще бъде именно такова. — Хваща ръката ми. — Версай остава.

— А това? — Усмихвам се и заравям пръсти в къдричките, покриващи предницата на кремавата му риза.

Той се разсмива от удоволствие — смях, който не чувам достатъчно често напоследък.

— Е, принципно смятах да се преоблека за пътуването, ако нямаш нищо напротив.

Аз накланям глава и свивам устни, сякаш изпаднала в сериозен размисъл.

— Само че аз наистина харесвам как изглеждаш в момента. Толкова си хубав, толкова представителен — приличаш на принц. Освен това имам чувството, че така виждам истинското ти „аз“ — облечен според модата на времето, което си харесвал най-много.

Той свива рамене.

— Всички периоди ми харесваха — някои повече от други, но сега, като се връщам назад в мислите си, смятам, че всички имаха какво да предложат. Впрочем ти също изглеждаш зашеметяващо. — Прокарва нежно пръсти по огърлицата около врата ми и надолу, по плътно прилепващия корсаж на роклята ми. — Все пак, ако искаме да изглеждаме нормално, когато се върнем, със сигурност се налага да се преоблечем.

Въздъхвам, натъжена от смяната на разкошните премени от осемнайсети век с обичайното ни, характерно за Лагуна Бийч, облекло.

— А сега — кима той и скрива амулета ми под роклята, — къде предпочиташ — у нас или у вас?

— Нито едно от двете.

Стисвам устни. Притеснявам се, защото със сигурност знам, че следващите ми думи изобщо няма да му харесат, но съм решила да бъда напълно честна с него в малкото случаи, в които е възможно.

— Трябва да се видя с Джуд.

Той трепва. Движението е съвсем леко, за непривикналото око би било недоловимо. Аз обаче го забелязвам, разбира се. Трябва да му кажа веднага онова, което Джуд вече знае: че съревнование помежду им няма. Никога не е имало. Деймън е спечелил сърцето ми още преди векове. И оттогава то принадлежи само и единствено на него.

— Случи се нещо. — Кимам, решена да остана напълно спокойна и да се придържам към фактите, независимо колко са ужасни.

Разбира се, бих могла да му покажа събитията в ума си, но няма да го направя. Има прекалено много сцени, които не искам да вижда, защото би могъл да ги възприеме погрешно. Затова продължавам на глас: