Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 48

Той се разсмива, но аз, макар да му пригласям, го правя със съзнанието, че нещата не стоят точно така.

В действителност не мога да имам това вкъщи.

Не и след заклинанието, което направих.

Докато открия начин да го разваля, това е единственото място, където мога да се държа така, да се чувствам по този начин. Тази магия ще се разпадне в мига, в който мина през портала.

— Междувременно няма нужда да бързаме да се върнем, нали? — Той се ухилва и повдига брадичката ми, за да слеем устни.

Притиска се към мен и тялото му покрива моето. Полу-допирът на ръцете му върху кожата ми ме изпълва с горещина… потръпвам. Оставяме се на мига, предаваме се на ограниченията, които няма как да преодолеем. Притиснала устни към ухото му, прошепвам:

— Не, не мога да измисля причина да бързаме. Изобщо.

Десета глава

— Евър… Евър, събуди се! Скоро трябва да се връщаме.

Обръщам се по гръб и се протягам. Изпъвам високо ръце и извивам гърба си. Движа се мързеливо, бавно, изпълнена със спокойствие и топлина. Изкушавам се да се търкулна обратно в прегръдките на съня.

— Сериозно. — Деймън се разсмива, независимо от думите си и аз също започвам да се кикотя. — Нали вече го обсъдихме — и се съгласихме в крайна сметка да се върнем.

Повдигам първо единия си натежал клепач, после и другия. Погледът ми среща изобилие от коприна и позлата, а къдричките на жабото на Деймън гъделичкат върха на носа ми… нима още съм във Версай?

— Колко време спах?

Потискам, макар и не особено успешно, една прозявка, а той се надвесва над мен с развеселено изражение на лицето.

— В Съмърленд времето не съществува — припомня ми усмихнато. — Освен това ще се опитам да не приемам твърде лично факта, че задряма в присъствието ми.

Застивам, вече напълно будна.

— Чакай… какво… да не искаш да кажеш, че съм заспала, докато ти… докато се… — ахвам и тръсвам глава.

Бузите ми пламват в яркочервено. Не мога да повярвам, че наистина съм заспала — докато се целувахме.

Той кимва. За щастие явно е по-скоро развеселен, отколкото сърдит. Въпреки това скривам лице в дланите си, ужасена от самата представа за случилото се.

— Това е толкова неловко. Ужасно ме е срам. Наистина, толкова се…

Поклащам глава и се свивам. Определено не ми трябват други доказателства, за да схвана колко смъртно съм била уморена след всичко случило се през изтеклата седмица.

Той се надига от леглото и ми помага да се изправя.

— Недей. Няма нужда да съжаляваш или да се срамуваш. Знаеш ли, даже беше някак приятно. Не си спомням да ми се е случвало такова нещо преди — а пък човек рядко изпитва нещо за първи път след първите приблизително сто години. — Той се разсмива, придърпва ме към себе си и обвива плътно ръце около кръста ми. — По-добре ли се чувстваш вече?

Кимвам мълчаливо. Не съм се наспивала добре от… ами, откакто вие-знаете-кой започна да нахлува в сънищата ми. Не знам колко време съм спала, но в момента се чувствам толкова добре. Сякаш наистина съм готова да се върна на земята и да се изправя срещу всичките си демони… или поне срещу един определен.