Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 24

— Виж какво, ясно ми е, че повечето хора ти вярват напълно. За тях това е съвсем реално. За твое нещастие аз не съм от повечето хора. Зная истината. Впрочем и ти си съвсем наясно, че я знам. Така че дай направо да минем на въпроса, става ли? Злите не се нараняват. Или поне нараняванията им не траят дълго. Имат способността да се изцеляват незабавно, но като се замисля, това вече го знаеш, нали?

Той ме поглежда, а веждите му се сключват в израз на недоумение. После отстъпва крачка назад. Всъщност наистина изглежда объркан — признавам му го.

— За какво говориш? — Оглежда се наоколо и отново спира очи върху мен. — Злите? Ама ти сериозно ли?

Въздъхвам подчертано и въобще не крия нетърпеливото барабанене на пръстите по бедрото си:

— Ъ-ъ, извинявай, ама на луд ли ми се правиш? Злите членове от племето на Роман! Това да ти говори нещо? — Тръсвам глава и повдигам вежди. — Не се преструвай, че не си един от тях! Видях татуировката ти.

Той продължава да се взира в мен със същото объркано и неразбиращо изражение на лицето си. Аз само си казвам: „Божичко, добре, че не е актьор — има направо плашещо тесен диапазон на изразните средства!“

— Хайде, бе! Татуировката на Уроборос на гърба ти?! — Физиономията, която правя, би трябвало да казва всичко, но все пак добавям: — Видях я. И ти знаеш, че я видях. Вероятно дори си искал да я видя — защо иначе ще ме убеждаваш да влизам в джакузито с… — Тръсвам глава. — Както и да е. Повече не ми и трябваше: тя ми разкри всичко. Всичко, което ти явно си искал да разбера. Така че спокойно можеш да престанеш с преструвките, вече съм напълно наясно!

Той стои пред мен, свободната му ръка потрива брадичката му, а очите му обхождат околността, сякаш се оглежда за подкрепление. Като че ли това би му помогнало.

— Евър, направих си тази татуировка преди години. Всъщност аз…

— О-о, обзалагам се! — кимам, без да му позволя да довърши. — Я ми кажи, преди колко време те превърна Роман? През кой век се случи? Осемнайсети, деветнайсети? Хайде, на мен можеш да кажеш. Вярно, че е било отдавна, но съм сигурна, че такъв момент не се забравя.

Той потрива устни една в друга, при което трапчинките му изскачат все така симпатични, но не успява да ме разсее — това вече не ми действа. Не че и преди сработваше наистина.

— Слушай! — Личи му, че се напряга да не повиши глас, макар че аурата му ми разкрива всичко — внезапно потъмнява и се разкъсва, от което ми става ясно колко е нервен. — Честно ти казвам, нямам идея за какво говориш. Наистина, Евър, ще го повторя, защото явно не ме чуваш и не можеш да прецениш как звучи отстрани — това е направо откачено! И още нещо… истината е, че независимо от всичко… — тук подръпва превръзката, — бих искал да ти помогна. Само че ти…, хм, как да го кажа… струва ми се, че малко прекаляваш с тия приказки за „злите“, „превръщанията“ и…

Тръсва глава и млъква за секунда.

— Само това ще те попитам — ако тоя тип Роман е толкова лош, колкото твърдиш, защо тогава се спотайваш пред магазина му? Да не споменаваме, че изглеждаш превъзбудена и разгорещена като куче, което очаква собственика си?