Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 25

Поглеждам от него към вратата, по бузите ми плъзва руменина, а пулсът ми се ускорява. Разбирам, че ме е хванал натясно, но не мога да призная, че е прав.

— Не се спотайвам! Само… — стисвам устни.

Защо, по дяволите, се защитавам, след като съвсем очевидно не аз, а той е намислил нещо? При това не особено добро.

— Впрочем мога да ти задам същия въпрос. Не че е кой знае какъв проблем, ама ти самият какво правиш тук, а?

Погледът ми се стрелва към него и обхожда бронзовата му кожа, малко кривите предни зъби — най-вероятно ги е оставил такива нарочно, за заблуда на наблюдателните… на хора като мен. И тези очи… тези невероятни синьо-зелени очи — същите, в които съм се вглеждала толкова пъти през последните четиристотин години. Но вече не. Не и след като разбрах, че е един от тях. Сега вече официално приключихме.

Той свива рамене и потрива гипса си, сякаш иска да се предпази:

— Нищо престъпно или злокобно. Просто се прибирах, това е всичко. Ако не си спомняш, в събота затваряме рано.

Присвивам очи. Не може да ме заблуди дори за секунда. Всичко това е прекалено правдоподобно. Почти успява да ме убеди. Но не съвсем.

— Живея на тази улица, малко по-нататък — казва и махва към някаква неопределена точка в далечината, към място, което най-вероятно въобще не съществува.

Аз обаче не проследявам посоката, в която сочи ръката му. Погледът ми остава прикован в неговия. Не мога да си позволя да свалям гарда. Дори за секунда не бива да го правя. Да, преди успя да ме заблуди, но сега знам истината. Вече знам какъв е.

Той прави още една стъпка към мен — бавно и предпазливо, като все така внимава да остане на безопасно разстояние извън обсега ми:

— Ако искаш, може да отидем да пием кафе или нещо такова? Да седнем на някое тихо и спокойно място, където да поговорим? Изглеждаш като човек, на когото определено е нужна почивка. Какво ще кажеш?

Продължавам да го изучавам. Упорит е, няма две мнения по въпроса.

— Разбира се! — кимам и се усмихвам. — С удоволствие бих отишла с теб на някое тихо и закътано място, където да изпием по чаша скъпо кафе и да се насладим на приятен дълъг разговор — но първо трябва да ми докажеш нещо.

Тялото му се напряга, а аурата му — фалшивата му аура — започва да потрепва.

Но аз не се оставям да ме подведе.

— Трябва да ми докажеш, че не си един от тях.

Той се намръщва леко и лицето му потъмнява загрижено:

— Евър, не знам за какво…

Рязко млъква, съзрял атамето в ръката ми. Дръжката му, инкрустирана с камъни, е точно като на другия нож, който използвах само преди няколко часа. Реших, че се нуждая от целия късмет и защита, които мога да получа от камъните — особено ако нещата се развият, както предполагам.

— Има само един начин да се провери със сигурност — казвам с нисък глас и поглед, впит в неговия; правя крачка към него, почти веднага последвана от втора. — Освен това ще разбера, ако се опиташ да ме излъжеш — така че не си го и помисляй. А, да… предполагам, че трябва да те предупредя. Не нося отговорност за действията си, след като докажа, че лъжеш. Но не се притеснявай — както добре знаеш, ще те заболи само за миг.