Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 22

Само че това няма да се случи. Не може да се случи. Деймън бе пределно ясен по отношение на необходимостта да пазим безсмъртието си в тайна. И след като видях какво се случва, когато попадне в неподходящи ръце — вече съм напълно съгласна с него.

Запазването на тази тайна обаче се оказа едно от най-големите предизвикателства, с които съм се сблъсквала някога — и тук на помощ идва тичането. Сега вече официално (или поне доколкото това засяга Сабина и Миноз) съм някой, който навлича тениска, маратонки и къси панталонки и излиза вечер, за да потича.

Това е едно добро и здравословно извинение, благодарение на което мога да се измъкна от къщата и да се отдалеча от Миноз, който, независимо че изобщо нямам желание да го опознавам, е един много приятен човек.

Извинението е подходящо и за пред леля ми, която е толкова мила, загрижена и готова да помогне, че аз не мога да не се чувствам като най-ужасната племенница на света. Причиних й толкова неприятности.

Както казах, това е едно добро и здравословно извинение, с което мога да се отдалеча от двама чудесни мили хора — и да се отдам на друга, много по-мрачна и съвсем нездравословна мания.

Мания, която ме е обсебила напълно.

Мания, която съм решена да превъзмогна.

Рязко завивам наляво, когато стигам следващата улица. Край мен колите, асфалтът, прозорците — всичко е покрито с тънка златиста патина, така характерна за вълшебните часове при изгрев и залез, когато всичко изглежда омекотено и по-топло, окъпано в червеникавите лъчи на слънцето. Мускулите ми се свиват и разпускат, краката ми сами започват да се движат по-бързо. Набирам скорост… независимо че добре знам, че не бива, и се опитвам да намаля — но въпреки това продължавам. Не съм в състояние да спра. Вече не контролирам себе си. Насочвам се към целта си, подобно на стрелката на компас: цялото ми същество е съсредоточено в една конкретна точка. Колите, къщите, хората — всичко край мен се е превърнало в неразличимо оранжево петно. Портокалова мъгла обгръща улиците, които прекосявам една сред друга, и с всяка все повече скъсявам разстоянието до крайната си цел. Сърцето ми диво се блъска в гърдите, но не заради напрежението от тичането — в интерес на истината дори не съм се изпотила — а заради…

Това туптене като от оголена жица се дължи само и единствено на близостта.

На простичкия факт, че съм близо…

И се приближавам все повече…

Почти съм там.

Зове ме като песента на сирена, насочваща моряците към гибелта им… дори имам чувството, че не съм достатъчно бърза.

Спирам в секундата, в която я виждам. Полезрението ми се стеснява и съсредоточава в една точка, сякаш целият свят покрай мен е престанал да съществува. Взирам се във вратата на Роман, докато се опитвам с усилие на волята да подчиня звяра в себе си и да го накарам да се оттегли. Подновявам непоколебимото си решение да надвия този странен чужд пулс, който сега бие в мен. Искам само да се вмъкна там — небрежно, лесно и без конкретен план — и да се изправя още веднъж лице в лице с него, за да можем веднъж завинаги да сложим край на това.