Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 26

Той вижда движението ми, съзира, че се хвърлям право към него, но макар да опитва с всички сили да се изплъзне, аз съм прекалено бърза. Достигам го, преди дори да осъзнае какво се случва.

Сграбчвам здравата му ръка и прокарвам атамето по кожата му. Зная, че ще отнеме само секунди, преди кръвта да спре да блика толкова силно и раната да се затвори.

Това е само въпрос на време.

Ще минат само няколко секунди и после…

— О, Боже! — ахвам.

Усещам, че очите ми се разширяват. Устата ми пресъхва. Пред мен той залита, препъва се и почти пада.

Очите му се стрелкат от мен към дълбоката рана, зейнала на ръката му. Всъщност и двамата невярващо гледаме кръвта, която се просмуква в дрехите му и оттам се стича на улицата. В краката ни се образува яркочервена локва, която не спира да нараства.

— Луда ли си? — изкрещява той. — Какво, по дяволите, направи?

— Аз…

От шока челюстта ми увисва. Не съм в състояние да произнеса нито една дума — дори и да измислех какво да кажа. Не съм в състояние да откъсна поглед от разреза, който направих със собствените си ръце.

Защо не зараства? Защо кърви все още? Ох, мамка му, дали…

— Аз… много… съжалявам, толкова съжалявам… Мога да обясня, аз… — Протягам се към него, но той се отдръпва — непохватно и нестабилно, но с явен стремеж да се отдалечи възможно най-много.

— Виж какво, не знам какъв ти е проблемът, нито пък какво се случва с теб, но приключихме. Махай се оттук — веднага!

Поклащам глава:

— Нека те заведа до болницата. Има спешно отделение съвсем наблизо, малко по-надолу по улицата. А аз ще…

Затварям очи и проявявам мека пухкава кърпа, която да притисне към раната, докато намерим професионална помощ. Виждам колко е пребледнял и разбирам, че нямаме никакво време за губене.

Пренебрегвам протестите му, обгръщам с ръка тялото му и го повеждам към колата, която току-що съм материализирала.

Странният настойчив пулс в момента е притихнал, но все пак е достатъчно осезаем, за да ме накара да погледна през рамо — точно навреме, за да видя Роман, който ни наблюдава през прозорчето на вратата. Очите му блестят, а лицето му е сгърчено от смях, докато обръща табелката на магазина.

„Затворено“.

Шеста глава

— Как е той?

Хвърлям списанието на малката масичка до крака си и се изправям. Внимавам какво говоря и нарочно се обръщам към сестрата, а не към самия Джуд. Нямам избор — един поглед към ръцете му, бинтовани изцяло в момента — е повече от достатъчен. Аурата му е пламнала в червено от гняв, но дори и да не я виждах, жестокият поглед на присвитите му очи би ми разкрил, че той не желае да има нищо общо с мен оттук нататък.

Сестрата спира, а очите й измерват всичките сто седемдесет и два сантиметра между върха на главата ми и петите. Изучава ме толкова настойчиво и подчертано, че потръпвам нервно. Започвам да се питам какво ли й е казал Джуд.