Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 23

Насилвам се да си поема дълбоко въздух. Вдишвам и издишвам, като призовавам силата, от която още се нуждая. И тъкмо се каня да направя първата крачка натам, когато чувам името си. Вика ме някой, когото се надявах никога повече да не видя.

Той върви към мен бавно и нехайно, с наклонена на една страна глава — хладен и спокоен като летен бриз. Лявата му ръка е гипсирана и виси неподвижно в тъмносиня раменна превръзка. Той спира малко преди да ме достигне — на точно толкова разстояние, че да е извън обсега ми — и пита:

— Какво правиш?

Преглъщам с усилие. Чувствам облекчение, защото пулсът отслабва и почти изчезва; същевременно почти изпадам в ужас, осъзнала, че първата ми инстинктивна реакция при вида му не е да избягам, нито да довърша започнатото и да потроша и останалите му кости — а да излъжа. Да измисля някакво разумно обяснение за присъствието си — разгорещена, задъхана и с буквално стичащи се от устата ми лиги — точно пред вратата на Роман.

— А ти какво правиш? — присвивам очи толкова силно, че се превръщат в цепки, и го оглеждам сурово.

Това, че го срещам тук, едва ли е съвпадение. В крайна сметка те са добри приятели. Членове са на едно и също племе — това на злите безсмъртни.

— А, да — и реквизитът ти е доста добър — посочвам ръката му, за която се предполага, че е наместена след счупване.

Това е доста добро прикритие. Със сигурност ще мине пред онези, които не знаят истината. Твърде зле за него — аз знам.

Той отвръща на погледа ми и със спокоен, нетрепващ и почти убедителен глас се обръща към мен, като същевременно леко клати глава и потрива брадичката си с ръка:

— Евър, добре ли си? Не ми изглеждаш особено…

Тръсвам глава и вдигам многозначително вежди:

— Добър опит, Джуд! Признавам ти го.

Той ми отправя особен поглед, който отчетливо настоява: „За какво, по дяволите, говориш?“, на което отвръщам моментално:

— Сериозно говоря. Преструваш се, че си загрижен за мен, симулираш нараняване… Явно си готов да доведеш играта докрай, така ли?

Той се намръщва. Главата му е наклонена толкова силно встрани, че златистокестенявите кичури падат над рамото му и стигат почти до кръста. Измамно симпатичното му и приятелско лице е напълно сериозно, когато заявява:

— Вярвай ми, изобщо не симулирам. Иска ми се да бе така. Нали се сещаш как ме вдигна като фризби и ме метна през целия двор? — При тези думи леко помръдва с ръка. — Това е резултатът. Имам една-две доста сериозни контузии, включително счупена лъчева кост и няколко разместени фаланги — или поне така каза докторът.

Въздъхвам и поклащам глава. Нямам време за тази шарада. Трябва да се добера до Роман и да му покажа, че не може да ме контролира… че не означава нищо за мен… да му покажа кой командва тук. Сигурна съм, че поне отчасти е виновен за онова, което се случва с мен. Освен това трябва да го убедя да ми даде противоотровата, за да сложим край на тази история.