Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 150

Баща, който започва да пребива нещастното си момче от мига, в който е достатъчно голямо, за да пълзи, и го прави чак до деня, когато, изпаднал в пиянски унес, се сбива с мъж, много по-едър и силен. Битка, в която няма шанс за победа. Потрошеното му тяло лежи в малка и тъмна уличка, покрито с кръв, но когато изпуска последния си дъх, на устните му трепти усмивка. Мечтаното освобождение най-после е реалност. А след смъртта му умиращото му от глад сираче е прибрано от църквата.

Детето има гладка мургава кожа, огромни сини очи и покрита с рошави златни къдрици глава. Невъзможно е да сбъркам Роман.

Това със сигурност е моят архивраг, моето наказание, моят вечен противник. Само че аз вече не съм в състояние да го мразя. Мога единствено да го съжалявам, след като видях какво се случва с него. По-млад и по-слаб от останалите, прекалено дребен за възрастта си, той се бори да се впише сред тях, да им се хареса, да го забележат и да спечели обичта им. Накрая се превръща от пренебрегван, мразен и пребиван син — в слуга, в момче за всичко, включително и за бой, любимата боксова круша на останалите сираци, за чиято привързаност така копнее.

Дори когато Деймън приготвя еликсира и принуждава всички да пият, за да ги спаси от Черната чума, Роман е последен. Изобщо не му обръща внимание и му дава едва когато Дрина го избутва напред и настоява да запази последните няколко капки за него.

Насилвам се да остана до края и да проследя стотиците години, през които той все повече намразва Деймън и все повече обиква Дрина, която го отхвърля отново и отново. Стотици години, през които той става все по-силен, все по-умел, достига ниво на знание и способности, с които би могъл да получи абсолютно всичко — освен онова, което желае най-много. Онова, което аз му отнех. Завинаги.

Макар да виждам всичко това и макар да разбирам смисъла на показаното, в действителност няма нужда да гледам повече.

Чудовището е родено именно тогава, преди шестстотин години, когато баща му го пребива, когато Деймън го пренебрегва, а Дрина проявява доброта към него. Със сигурност би могъл да живее различно, да вземе по-добри решения, ако някой му бе показал правилния път. Само че не можеш да дариш нещо, което не притежаваш.

А когато холограмното представление свършва, изображенията изчезват, а светлините отслабват, разбирам какво трябва да направя.

Няма нужда да ми се казва нищо. Вече знам как да постъпя.

Надигам се от мястото си, кимвам мълчаливо в израз на благодарността си — и се прибирам вкъщи, на земята.

Трийсет и първа глава

Докато паркирам на алеята, за миг допускам да ме обземе тревожното безпокойство, което от известно време се опитва да се промъкне в мислите ми. В ума ми започват да се въртят множество въпроси от рода на: Дали наистина трябва да правя това? Ще имам ли възможност да го направя? Или направо ще ме изхвърли, както стори със стила на отчаяно емо-момиче, който така харесваше миналата година?

Осъзнавам, разбира се, че няма да разбера, преди да опитам. Спирам се за миг, колкото да се успокоя, да се концентрирам и да призова вътрешната си сила. Грижливо изпълвам цялото си същество с ярката лъчиста бяла светлина, точно както ме научи Ава. В допълнение накрая потупвам амулета под роклята си, изскачам от колата и се насочвам към входната врата. Всъщност нямам представа дали все още живее тук — сега, когато е толкова заредена с енергия, така могъща и способна. Целият свят е в краката й.