Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 152

Кимвам отново:

— В общи линии, да. Само че това не е цялата истина, има още много неща, които не знаеш. Първо, трябва да ти обясня за Роман. Истината е, че се опитах да му направя заклинание — да го обвържа със себе си чрез магия, която щеше да го принуди да ми се подчинява и да ми даде онова, което исках. Само дето заклинанието се обърка ужасно и в крайна сметка привърза мен към него, вследствие на което… ами, не съм напълно сигурна, че разбирам какво точно и защо се случи.

Сбръчквам носа си и поклащам глава, ужасена и отвратена от спомена.

— Но това е единствената причина за нещата, които направих тогава. Кълна се в това! Магията ме обсеби, просто не бях на себе си. Не се контролирах. Нямах власт над действията си… всъщност може би съвсем малка. — Тръсвам глава. — Наясно съм, че звучи откачено, а и въобще не ми е лесно да го обясня, защото, както ти казах, не го разбирам напълно. Все едно някаква сила извън мен ме бе завладяла и действаше против волята ми.

Поглеждам я настойчиво. Толкова силно ми се иска да ми повярва, да разбере. Накрая добавям безпомощно:

— Нямах власт над действията си.

Тя отвръща на погледа ми. Главата й е все така наклонена встрани, веждите й са все така подигравателно и недоверчиво повдигнати. Накрая се изхилва презрително:

— Заклинание? Наистина ли смяташ, че ще повярвам на подобна идиотщина?!

Кимвам, като продължавам да я наблюдавам съсредоточено. Иска ми се да й разкажа цялата горчива история, без да спестявам никакви неприятни подробности. Бих направила всичко, само и само да ми повярва отново. Но не тук. Не в коридора.

— Виж какво, дали може да… — и махвам с ръка към вътрешността на стаята й.

Тя се намръщва и присвива очи, обмисляйки молбата ми. После отваря вратата още съвсем малко, точно колкото да мога да се промъкна вътре, след което отсича:

— Имай предвид, че ако направиш дори едно-единствено движение, което не ми допада… Господ да ми е на помощ — така ще те фрасна, че няма дори да разбереш какво те е ударило!

— Успокой се — казвам и сядам на леглото й, точно както правех някога, само дето сега, разбира се, нищо не е същото. — Уверявам те, че днес нямам никакво настроение да употребявам или понасям насилие. Всъщност напоследък съм станала пълен противник на насилието — и така ще бъде и занапред. Освен това няма нито да те нападам, нито да те преследвам. Искам единствено мир и да си върна приятелството ти, но ако не успея, ще се задоволя и с примирие.

Тя се обляга на гардероба си и сключва ръце върху черния кожен корсет, пристегнат над старовремската черна дантелена рокля, която е облякла.

— Съжалявам, Евър, но след преживяното не мисля, че ще стане толкова лесно. Нямам нито една причина да ти вярвам, така че определено ще ми трябват още доказателства за добрите ти намерения.