Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 149

Сдържам дъха си и застивам напълно неподвижна. Дочувам меко жужене — тих, нежен звук, който ме обгръща и гали. Когато отварям очи, установявам, че съм се озовала в някакъв коридор. Не е същият като преди — няма го безкрайният персийски килим и по стените не се забелязват йероглифи, които човек може да разчете като Брайлово писмо. Този е по-широк и по-къс, прилича по-скоро на пътека, която води към редиците със седалки в покрит стадион или голяма концертна зала. А когато стигам до края на коридора, пред мен наистина се разкрива стадион. Намирам се в нещо като умалено копие на Колизеума, само че покрито. Освен това в него има само една седалка и по някаква случайност мястото е запазено за мен.

Настанявам се в него, разгъвам оставеното встрани одеяло и го поставям върху краката си. Оглеждам стените и колоните — много древни и ронливи — сякаш мястото е строено преди столетия, някъде в много далечното минало. Започвам да се питам дали не се предполага аз да предприема нещо, да направя първата крачка. В този миг пред мен се появява ярка, цветна и леко потрепваща холограма.

Привеждам се напред и с напрегнато присвити очи наблюдавам почти неразличимото изображение на семейство. Майката, бледа и трескава, лежи по гръб и се разтърсва от пристъпите на нетърпима болка, крещи в агония при всяка контракция и умолява Господ да я прибере — просто да я вземе и да я освободи от мъките й. И той изпълнява желанието й. Тя не успява дори за миг да прегърне сина, на когото току-що е дарила живот. Изпуска последния си дъх на тази земя и продължава отвъд. Душата й се движи все по-нависоко и по-надалеч, докато бебето й — мъничкото, ритащо и пищящо новородено — бива почистено, повито и предадено в ръцете на баща, който е прекалено потънал в скръбта по изгубената си съпруга, за да му обърне внимание.

Същият баща, който така и не спира да тъгува за жена си и който обвинява сина си за смъртта й.

Баща, който се обръща към алкохола за утеха, а после — към насилието, когато той не помага.