Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 151

Въпреки това поради липса на други насоки тази къща е добро начало.

— Здравей! — Усмихвам се и надничам над рамото на икономката. Усещам облекчение при вида на разкрилата се пред мен гледка. Сякаш нищо не се е променило — навсякъде цари обичайният хаос.

— Хевън тук ли е? — добавям с ясно различима надежда в гласа си, сякаш така ще я принудя да отвърне „да“.

Тя кимва, отваря вратата по-широко и махва с ръка към стаята й. Аз се стрелвам нагоре по стълбите в указаната посока, без да си давам време за размисъл или отказ. За секунди съм на вратата. Едва тогава спирам и похлопвам два пъти.

— Кой е? — подвиква тя отвътре.

В гласа й се усеща раздразнението на човек, който изобщо няма желание да посреща посетители. А пък когато й съобщавам, че съм аз, ами… мога само да си представя как го приема.

— Виж ти, виж ти… — измърква и открехва съвсем леко вратата, колкото да провери дали е вярно.

Очите й ме измерват от главата до петите. В погледа й не съзирам позволение да вляза.

— Последния път, когато те видях, ти… хм-м, ти се опитваше да…

— Да те нападна — кимвам аз, преценила, че е най-добре да я изненадам и да си призная открито и без да спестявам абсолютно нищо. — Колкото до това, аз…

Тя не ме оставя да продължа:

— Всъщност смятах да кажа „да прелъстиш гаджето ми“. Като се замисля обаче, си права — единствената, с която постигна някаква физическа близост тогава, бях аз. — Усмихва се, но това съвсем не е доволна и щастлива усмивка… точно обратното. — И така, Евър, кажи какво те води насам? Искаш да довършиш започнатото ли?

Поглеждам я с възможно най-прямия си и честен поглед:

— Не, нищо подобно. Всъщност дойдох тук с надеждата да приключим това, да ти обясня всичко и да сключим примирие.

Трепвам при произнасянето на думата: все още си спомням прекалено ясно последния път, когато я използвах пред Роман, както и какво се случи след това. Тогава нещата изобщо не се развиха добре.

— Примирие? — Тя повдига вежди и наклонява главата си настрани. — С теб? Евър Блум? Момичето, което се преструваше на най-добрата ми приятелка, но открадна момчето, в което бях влюбена? Ако имаш проблеми с паметта, говоря за Деймън.

Когато вижда кимването ми, започва да клати глава невярващо.

— Май наистина не помниш! Заплюх си го дълго преди ти да се появиш, което изобщо не ти попречи да се гмурнеш с главата надолу и да ми го отмъкнеш изпод носа. Както и да е… нещата се наредиха в крайна сметка… но въпреки това! А пък после, след това изпълнение — независимо че очевидно имаш всичко, за което човек би могъл да мечтае — реши, че не ти стига и можеш да сложиш лапи и на Роман. Да, явно един суперсекси безсмъртен не ти е достатъчен! А, да — забравих да спомена дребната подробност, че отказваш да делиш, който и да било от двамата, затова сметна за необходимо да ме убиеш! Готова си на всичко, за да се добереш до него. Сега обаче си преживяла някаква драматична промяна и цъфваш пред вратата ми, за да молиш за примирие. Така ли е? Това ли се опитваш да ми кажеш?