Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 147
Алисън Ноел
В този миг бях стигнала толкова далеч, бях така убедена и потънала в отрицателния образ, който тя бе създала, че ми отне доста време — цяла серия от дихателни упражнения за пречистване, по които Ава така си пада — за да се отърва от него. Всъщност дори тогава не изпитвах особено желание да го изоставя напълно, затова я наблюдавах. Гледах как тя и Онър непрекъснато си шепнат нещо; Стейша се смееше високо, престорено и театрално, отмяташе непрекъснато коса и въртеше глава наляво-надясно, за да провери кой я е забелязал и кой още не е. Всеки път обаче накрая спираше поглед върху мен, хилеше се подигравателно и вдигаше многозначително вежди, клатеше глава с отвращение и въобще използваше всеки известен й номер да ми покаже, че ме смята за напълно и изцяло отвратителна. Обаче независимо че би било детска игра да се настроя на честотата на енергията им с помощта на дистанционното си управление и да чуя всички думи, които си казваха и които премълчаваха, точно тогава аз реших да спра.
Наистина се изкушавах да го направя, особено заради Онър и плановете й да низвергне Стейша и да властва на нейно място през последната ни година в гимназията — да има собствена сцена и социална група. Да не споменавам „невероятния“ й (или поне според Джуд) напредък в неговия курс, в който се ориентира толкова бързо и с такава лекота, овладяла е толкова нови техники, че той е превърнал курса в частно обучение и преподава само на нея. Въпреки всички тези неща и силното си желание, не го направих. Не подслушах разговора и мислите им. Прецених, че ще ми се налага достатъчно често, когато започнем училище. Вместо това съсредоточих вниманието си отново върху Деймън и загледах с наслаждение грациозните му движения. Придвижваше се с такава лекота и толкова елегантно. Тялото му блестеше на слънцето — великолепен образец на мъжката красота с бронзовата си кожа, мърдащите под нея силни мускули и прекрасна физика. Останах без дъх, когато излезе от водата с дъската под мишница и се насочи към мен.
Изобщо не обърна внимание на злобния бляскав поглед на Стейша, нито на пискливия й, твърде сладникав поздрав — подмина я, без изобщо да трепне. Пусна дъската на пясъка и от тялото му върху корема ми покапаха едри капки солена вода, когато се наведе да ме целуне. Продължи да я игнорира, независимо че тя го изпиваше с поглед, толкова настойчив и трескав, че някой друг би се смутил. Просто седна до мен и ме целуна отново. Воалът от енергия трептеше между нас и ни предпазваше, невидим за техните очи.
Или поне така си мислех, преди да вдигна глава и да видя погледа на Онър. Гледаше предимно
