Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 146

Разположихме хавлиите си една до друга — толкова близо, че се застъпваха. На моята стоварих цяла купчина непрочетени списания, а той сложи до своята току-що проявена дъска за сърф (тъй като предишната стана на трески при срутването в пещерата преди няколко седмици). Екипировката бе допълнена от няколко бутилки охладен еликсир, както и един айпод, който си прехвърляхме помежду си, но все пак аз го използвах повече. И двамата бяхме твърдо решили да се насладим на усещането за лято, което очаквахме с такова нетърпение, но което досега ни убягваше. И двамата имахме желание да преживеем един дълъг, спокоен ден на плажа — точно както прави всяка нормална двойка.

— Искаш ли да се позабавляваме със сърфа? — попита ме той, като едновременно с това се надигна от хавлията си и грабна дъската.

Аз обаче само поклатих глава. Що се отнася до сърфинга, за всички наоколо би било най-добре, ако кротко си седя на брега и гледам отдалеч.

Точно така и направих. Наблюдавах стъпките му към водата, даже се повдигнах на лакти, за да го виждам по-добре. Той се движеше по пясъка толкова бързо и плавно, че не можех да не се запитам дали и околните не са така хипнотизирани от гледката, както бях аз. Наистина си заслужаваше да се види.

Погледът ми бе все така прикован в него, когато той пусна дъската си в океана и започна да гребе навътре, а почти незабележимите вълнички край него се превърнаха в поредица мощни, идеални за сърф вълни. Бях решила напълно да пренебрегна както списанията, така и айпода, и да наблюдавам само Деймън. Обаче в този миг Стейша изникна зад гърба ми, прибра дългата си коса с току-що направени кичури зад ухото, придърпа дизайнерската плажна чанта по-високо на рамото си, смъкна леко слънчевите си очила и изтърси:

— Леле, Евър, бяла си като призрак!

Преглътнах мъчително, поех си дълбоко въздух, изпуснах го, примигнах няколко пъти… но толкова. Не дадох никакъв друг признак да съм забелязала, че е тук, или да съм я чула. Смятах да се престоря, че е напълно невидима — сякаш не съществува — и да обръщам внимание единствено на Деймън.

Тя постоя известно време над главата ми, като не спираше да цъка с език от отвращение и да ме оглежда нагло и грубо, но не след дълго се умори от играта и продължи нататък. В крайна сметка се пльосна близо до водата, но на място, откъдето чудесно можеше да ме вижда.

И тогава си позволих да го направя. В този момент тръгнах срещу всичко, на което Ава ме бе научила за зареждането на собствената ми енергия. Вместо да изключа нея и всички други като нея от мислите и от главата си — и да ги заместя с нещо положително, по-смислено и животворно — аз позволих думите й да се завъртят като на развалена плоча в ума ми. Очите ми пробягаха по тялото ми и се съгласих с нея. Макар само преди няколко минути да се чувствах чудесно и да смятах, че изглеждам много добре, особено предвид доскорошната ми слабост и нездрав вид… Не можех да отрека, че бях бяла — крещящо, ослепително бяла. Кожата ми бе толкова светла, че за да я погледне човек, определено трябваше да си сложи слънчеви очила. А като се добавят и много светлорусата ми коса, и белият бански… ами, картинката изобщо не бе красива. Със същия успех можех наистина да съм призрак.