Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 144

Към съобщението са прикачени още три портрета, но аз ги разглеждам съвсем повърхностно. Единственото, от което се е интересувал Майлс, е, че Деймън и Дрина са изобразени върху картини отпреди стотици години. При това на всяка от тях — независимо от вековете разлика, както ясно личи от табелките с годините, в които са рисувани — и двамата са все така млади, красиви и непроменени. На него изобщо не му е направило впечатление изражението или стойката на Деймън, още по-малко пък погледът му. Не, тази изненада си е изцяло моя.

Връчвам телефона на Деймън и забелязвам треперенето на пръстите му, макар да е съвсем леко. Той го поема, пробягва с поглед по снимките, а после ми го връща и заявява с тихо, сигурен глас:

— Това вече съм го преживявал веднъж. Нямам нужда да го виждам отново.

Кимам и прибирам телефона обратно в чантата си, което ми отнема ненужно дълго време. Очевидно е, че се старая да избегна погледа му.

— Е, сега го видя. Чудовището, което бях някога — заявява той след минута.

Думите се забиват право в сърцето ми.

Преглъщам мъчително и пускам чантата си на дебелия килим — безценна антика, която би трябвало да краси някой музей, а не да се използва за ежедневни нужди като тук. Странният му избор на думи ми напомня за разговора, който проведох с Ава — за това, че всеки си има чудовище, тъмна страна, без никакви изключения. И макар повечето хора да прекарват целия с живот в решителни опити да го погребат напълно, да го заключат някъде в дълбините на душата си… ами, предполагам, че когато си живял толкова дълго, колкото Деймън, от време на време ти се налага да се сблъскаш със собствената си „сянка“.

— Съжалявам — прошепвам, внезапно осъзнала, че е вярно.

Защото няма значение къде сме били, нито какви сме били.

Единствено настоящето е важно.

— Аз… ами, предполагам, че просто бе твърде неочаквано. Изненадах се. Никога не съм те виждала такъв.

— Дори в Съмърленд ли? — Поглежда ме той особено. — Даже във Великите храмове на познанието?

Поклащам глава:

— Не, тези части ги прескочих на бързи обороти. Не можах да понеса… Беше прекалено мъчително да те наблюдавам, докато си с Дрина.

— А сега?

— Сега… ами… — въздъхвам. — Дрина вече не ме притеснява… само ти.

Опитвам се да се разсмея, да разведря поне малко атмосферата, но не се справям особено добре.

— А-ха. Всъщност, ако не греша, именно това се нарича напредък! — Той се усмихва, придърпва ме в прегръдките си и ме притиска силно към гърдите си.

— Ами Майлс? — Погалвам с поглед лицето му, изсечените линии на скулите, извивките на веждите, прокарвам пръсти по наболата брада. — Какво ще правим с него? Как ще му обясним?!

Колебанието ми и мимолетната неприязън, които изпитах към старото му „аз“, изчезват напълно. Пред мен е сегашният Деймън. Миналото може и да ни оформя донякъде, но не определя кои сме в момента.

— Ще му кажем истината — отсича той твърдо, сякаш наистина възнамерява да го направи. — Когато настъпи подходящият момент, ще му кажем истината. А пък, както се развиват събитията, няма да мине много време и ще се наложи да го сторим.