Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 143

Отварям имейл адреса, а после изчаквам с нарастващо нетърпение да се зареди съобщението на Майлс. В секундата, в която изскача, чуквам върху него и задържам дъха си… чакам… чудя се… Усещам колко са нестабилни краката ми, а когато я виждам, имам чувството, че ще се подкосят.

Снимката.

По-точно снимката на картината. Тогава, преди неколкостотин години, фотографията все още не е била измислена. Въпреки това няма грешка, няма две мнения по въпроса: това е той. По-точно, това са те. Позират заедно.

— Колко е зле? — пита ме, застинал абсолютно неподвижно. — Толкова, колкото очаквах?

Поглеждам го само за секунда, после отново връщам поглед върху екрана. Не мога да откъсна очи от изображението.

— Зависи какво си очаквал — измърморвам.

Спомням си как се чувствах през онзи ден, когато тайно проучих миналото му. Колко ми бе зле и как буквално позеленях от завист и ревност, когато стигнах до момента, в който се събира с Дрина. Само че това… този път не е така. Всъщност няма нищо общо. Да, Дрина със сигурност е великолепна — тя винаги е била такава дори когато бе най-грозна, дори с разкривено от злоба лице красотата й пак спираше дъха… поне на външен вид. Сигурна съм, че в която и епоха да е попадала, независимо дали е била облечена с рокля с обръчи, или с хипи одежди, пак е била разкошна. В действителност обаче… Дрина вече я няма, така че нито мисълта за нея, нито видът й ме притесняват особено. Всъщност изобщо не ме засягат.

Онова, което ме притеснява, е Деймън. Начинът, по който е застанал, погледът, който е отправил към художника с една дума, колко… ами, колко арогантен, суетен и да, колко самовлюбен изглежда. И макар да забелязвам никакъв намек за онзи сладък разбойник, когото харесвам, той не е толкова игрив, не и в добрия смисъл на думата. Не ти внушава „Хайде да се чупим от училище и да отидем да купонясваме“, а по-скоро „Това е моят свят и трябва да си щастлив(а), че те допускам в него!“

Дрина е седнала с изпънат гръб на стола и сключила с престорено благоприличие ръце в скута си. Същевременно косата и роклята й са покрити с толкова лъскави бижута и панделки, че всяка друга жена би изглеждала смехотворно, като плашило — но в нейния случай те само подчертават красотата й. Деймън пък стои прав до нея. Едната му ръка е поставена върху облегалката на стола й, а другата е отпусната до тялото му. Брадичката му е леко повдигната, а едната му вежда се извива по онзи страхотен, едновременно предизвикателен и надменен начин… уф, не мога да го обясня, просто е адски секси — но същевременно има нещо у него, нещо в погледа и в стойката му, което е… ами, не знам. Почти жестоко, може би дори безмилостно. Сякаш е готов да стори абсолютно всичко, да плати всяка цена, само и само да получи онова, което желае.

И макар неведнъж да е споменавал за предишната си същност — за някогашното си нарцистично, жадно за сила и влияние „аз“ — едно е да слушаш разкази, а съвсем друго е да видиш със собствените си очи въплъщението им.