Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 142

— Здравей, Майлс!

Думите ми са посрещнати с почти оглушително бръмчене, съскане и прочее статични шумове, характерни за презокеанските телефонни обаждания.

— Събудих ли те? — пита ме с глас, който на фона на пращенето е някак далечен и прекалено слаб. — Щото ако е така, можеш само да си доволна, че не си на мое място! Биологичният ми часовник се е побъркал, кой знае колко време още ще мине, преди да се нормализира. Спя, когато би трябвало да ям, а пък ям, когато би трябвало да… абе, карай, зарежи това — все пак съм в Италия, а храната е умопомрачителна! Не спирам да се тъпча. Сериозно — не знам как го правят тези хора! Ядат през цялото време, но изглеждат толкова секси! Не е честно! Само два дена такъв dolce vita/сладък живот/ — и вече представлявам подпухнала и раздута маса. Въпреки всичко направо си умирам за това! Сериозно говоря. Тук е просто невероятно! Всъщност както и да е… колко е часът при вас?

Хвърлям поглед към отсрещната стена, но тъй като не виждам там часовник, смънквам:

— Ъ-ъ, рано е. А при теб?

— Нямам представа, но вероятно е следобед. Снощи бях в един страхотен клуб. Знаеше ли, че тук не е необходимо да си навършил двайсет и една години, за да отидеш на дискотека или да си купиш алкохол?! Казвам ти, Евър, това е животът! Италианците наистина знаят как да живеят! Както и да е, уф, това ще го оставя за по-късно, когато се върна. Даже ще ти го изиграя, обещавам. Обаче цената на този разговор сигурно ще докара на баща ми инфаркт, така че направо да ти кажа за какво се обаждам. Предай на Деймън, моля те, че отидох до онова място, за което Роман ми спомена и… Ало?! — Чуваш ли ме? Ехо! Там ли си?

— Ъ-ъ, да, още съм тук. Малко прекъсваш, но те чувам.

Обръщам гръб на Деймън и правя няколко крачки встрани, защото не искам да забележи ужаса и отвращението, които превръщат лицето ми в застинала маска.

— А-ха, добре. Както и да е, отидох там и всъщност, ами… Тръгнах си само след няколко минути, защото… Уф, Евър, да ти кажа, там имаше някои наистина странни неща! И имам предвид такива, от които можеш да си изкараш акъла, направо откачени. Сериозно, някой ще трябва да дава доста обяснения, като се прибера!

— Откачени… в смисъл? — питам го нервно.

Усещам приближаването на Деймън, но най-осезаемото усещане е промяната на енергията му: от пълен покой в пълна бойна готовност.

— Ами, просто… откачени. Само това ще ти кажа, обаче… По дяволите, чуваш ли ме? Пак прекъсваш. Слушай, просто… у-уф! Както и да е, пратих снимките на имейла ти, така че внимавай — да не вземеш да го изтриеш, без да ги разгледаш. Чу ли? Евър? Ало? Евър?! Скапан-смотан-телефо…

Преглъщам мъчително и натискам копчето за край на разговора. Ръката на Деймън ляга на рамото ми.

— Какво каза Майлс?

— Изпратил ми е снимки — отвръщам тихо, без да откъсвам очи от неговите. — Неща, които наистина иска да видим.

Деймън кимва леко, а на лицето му се изписват решителност и примирение, сякаш най-сетне е настъпил очакваният момент за нещо. Сякаш изчаква само последното преброяване — реакцията ми — за да прецени какви щети са нанесени.