Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 141
Алисън Ноел
Той се извръща настрани и въздиша — въздишка, която сякаш идва от някакво място много дълбоко в него и то не във физическия смисъл на думата. Въздишка, изпълнена с тъга и съжаление… звук, въплъщаващ меланхолията.
— Евър, няма нужда да мислиш за рождения ми ден. Не съм го празнувал от…
— Деймън, съжа…
Опитвам се да се извиня, но той махва с ръка. Става, обръща ми гръб и се насочва към портрета си от Веласкес, на който е яхнал изправен на задните си крака бял жребец с гъста вълниста грива. Известно време си играе с ръба на прекалено голямата и твърде натруфена позлатена рамка, все едно е ужасно изкривена и спешно трябва да бъде оправена — при условие че това очевидно не е вярно.
— Няма нужда да ми се извиняваш — заявява той, но все още, без да поглежда към мен. — Наистина. Просто след определен период от време отбелязването на годините ми изглежда маловажно.
— Дали и с мен ще се случи така? — питам го.
Не мога съвсем да си представя момент, в който няма да ме интересува собственият ми рожден ден… или пък, още по-лошо, ще го забравя.
— Няма да позволя да стане така. — Той се обръща отново към мен и лицето му светва, докато ме наблюдава влюбено. — Оттук нататък всеки ден ще е празник. Обещавам ти!
Макар да зная, че е напълно искрен, макар да съм сигурна, че именно това смята да направи, поклащам глава и го спирам с тъжен поглед. Защото колкото и сериозно да съм се отдала на пречистването на енергията си и съсредоточаването върху приятни и позитивни мисли и желания, животът си е такъв. Все още е тежък, сложен и объркан, изпълнен с уроци, които човек трябва да научи, грешки, които да направи и поправи, победи и разочарования и така нататък. Не мисля, че е възможно всеки ден да е празник, нито пък, че е добра идея. Освен това самата аз най-накрая го осъзнах и приех. Всичко е наред, така е добре. Искам да кажа, че в крайна сметка, видях, че дори и Съмърленд има своята тъмна страна, своята собствена версия на „сянката“, мъничък мрачен ъгъл сред цялата тази светлина. Или поне на мен така ми се стори.
Зная, че трябва да му кажа. Чудя се защо всъщност не съм му споменала нищо досега. В този миг обаче телефонът ми звънва, ние се споглеждаме и в един глас възкликваме:
— Познай кой е!
Това е игра, която понякога играем. Целта е да установим чии ясновидски способности са по-големи и кой е по-бърз. Имаме една секунда за отговора.
— Сабина — отсичам аз.
По пътя на логиката тя тъкмо се е събудила, открила е, че леглото ми е празно, и в момента хладнокръвно се опитва да установи дали съм била отвлечена, или съм излязла някъде по своя воля.
Почти едновременно с мен — е, около една милисекунда по-късно — Деймън дава своето предположение:
— Майлс!
Само че гласът му изобщо не е игрив, а в погледа му личи тревога.
Измъквам телефона от чантата си, а на екрана се мъдри снимката на Майлс в пълна премяна в стил Трейси Търнблад, позиращ и с грейнало лице.
