Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 140

Само че останалата — онази част, която решавам да послушам — настоява: Вече каза повече от достатъчно — време е да продължиш нататък! Последното нещо, което му трябва в момента, са отвратителните подробности!

На свой ред той се приближава към мен. Протяга се да хване ръцете ми и ме придърпва към себе си, след което отговаря на въпроса в погледа ми:

— Прощавам ти, Евър. И ще продължа да го правя — винаги и за всичко. Знам, че не ти бе лесно да ми признаеш това, но съм ти благодарен, че го стори.

Преглъщам мъчително. Добре знам, че сега е шансът ми, при това последният; че ще е много по-добре, ако чуе истината от мен вместо от Роман. И точно се каня да му разправя всичко, когато той повдига ръка и я спуска по гърба ми… и предишната мисъл се разтапя и загубва. В момента единственото, което чувствам и което има значение, е, че усещам присъствието му, топлината на дъха му върху бузата си, мекото, почти доловимо докосване на устните му върху ухото си… невероятното усещане за трепет и пламък, което прекосява цялото ми тяло. А после устните му намират моите, притискат се към тях и ги заключват, разделя ги само вечното присъствие, воалът от енергия, който трепти помежду ни. Само че аз вече съм спряла да негодувам, всъщност въобще не му обръщам внимание. Искам да празнувам, да се насладя на нещата такива, каквито са.

— Искаш ли да отидем в Съмърленд? Каня те на среща… — прошепва той, като се шегува само донякъде. — Ти можеш да си музата, аз ще бъда художникът. И…

— И ще ме целуваш толкова дълго, че всъщност никога няма да завършиш тази картина, нали? — Отдръпвам се и се разсмивам, но той ме привлича отново към себе си.

— Само че аз вече те нарисувах — усмихва се ангелски. — Това е единствената ми картина, която има някаква стойност.

Поглеждам го неразбиращо и той отговаря на незададения въпрос:

— Нали се сещаш — онази, която в момента е в музея „Гети“.

— Ах, да! — разсмивам се.

Ясно си спомням онази вълшебна нощ, когато той ме изобрази като невероятно красиво, приличащо на ангел създание… сигурна съм, че не заслужавам подобно сравнение. Не, не. Приключих с това мислене. Ако казаното от Ава е вярно, ако наистина подобните неща се привличат, водата търси начин да изравни нивото си и прочее… в такъв случай ще е най-добре да се опитам да изравня нивото си с това на Деймън вместо на Роман. И смятам да започна тук и сега.

— Всъщност в момента вероятно се намира в някоя подземна лаборатория без прозорци, за чиято защита са предприети най-невероятните мерки за сигурност. Сигурна съм, че край нея са се събрали стотици изкуствоведи и други експерти, с единствената цел да я проучат и да разберат кой я е нарисувал и откъде се е взела.

— Наистина ли мислиш така? — Той вперва поглед в някаква неопределена точка в далечината, очевидно поласкан и приятно изненадан от идеята.

— Сигурна съм — измърморвам и притискам устни към челюстта му, а пръстите ми се заиграват с копринената яка на халата му. — Което ми напомня… кога ще празнуваме твоя рожден ден? И как, за Бога, ще успея да надмина подаръка, който ми поднесе?!