Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 138

Тя се намества на стола си, поставя книгата на масата и известно време прелиства страниците. После започва да чете, като следи редовете с пръст:

— „Всеки носи сянка и колкото по-малко тя се въплъщава в съзнателния живот, толкова по-тъмна и плътна е тя. Според психологическото правило, когато едно вътрешно положение не се осъзнае, то се случва навън като съдба… образува неосъзнавана преграда, която пречи и на най-добрите ни намерения…“, и така нататък.

Ава затваря книгата, поглежда ме и добавя:

— Или поне така твърди доктор Карл Г. Юнг, а кои сме ние, че да спорим с него? — После се усмихва: — Евър, единствено от нас зависи да постигнем — или съответно да не успеем — пълния си потенциал и истинската си съдба. Това е само наша работа. Спомняш ли си какво ти казах по-рано — „Каквото горе, това и долу“? Онова, за което си мислим, онова, върху което концентрираме съзнанието и усилията си, винаги — наистина винаги — ще се отрази на външния свят. И затова те питам — върху какво искаш да се съсредоточиш? Коя искаш да бъдеш оттук нататък? Как искаш да се развие съдбата ти? Ти със сигурност имаш своя пътека, своя цел. Нямам представа каква е точно, но изпитвам почти свръхестествена увереност, че става въпрос за нещо велико и могъщо. И макар че си се отклонила леко от курса си, ако ми позволиш, ще те върна обратно на правилната пътека. Достатъчно е само да ми кажеш, че искаш. Само една дума.

Вглеждам се в чашата си, после и в парченцата от разтрошената курабия, сякаш мога да открия отговора в тях. Разбирам, че всичко, което съм направила досега, всяко незначително, неблагоразумно или срамно дело, което съм извършила, е стъпка по пътеката, която ме доведе тук отново. Тук, обратно в кухнята на Ава. Място, в което изобщо не смятах, че ще се върна.

Прокарвам пръст по ръба на чинийката, после още веднъж и още веднъж. Опитвам се да преценя шансовете си — които изобщо не са големи… След което вдигам очи, срещам погледа й, усмихвам се и казвам:

— Дума.

Двайсет и девета глава

Още не съм почукала на вратата — и Деймън вече е тук. Всъщност, като се замисля, винаги е така. При това и в буквалния, и в преносния смисъл. Винаги е бил тук — или най-малкото през последните четиристотин години — точно както в момента е застанал пред мен, с боси крака и разтворен на гърдите халат, разрошена коса, която жадувам да докосна, и се вглежда в мен с натежали от съня клепачи.

— Здравей! — поздравява ме с нисък, дрезгав, сънлив глас.

— Здрасти — усмихвам се в отговор и го повличам след себе си към стълбите. — Ти всъщност не се шегуваше, когато каза, че винаги усещаш присъствието ми… нали?

Той обвива длан около моята, а пръстите на другата си ръка прокарва през лъскавите си къдрици. Вероятно се опитва да ги укроти и приглади, но аз го спирам с усмивка. Твърде рядко го виждам в това състояние — полусънен, разрошен и леко раздърпан, с набола брада и толкова различен от обичайния си образ. Не мога да отрека, че ми допада.

— Е, какво става? — пита ме, когато влиза след мен в своята „специална“ стая, като едновременно с това почесва брадичката си и ме наблюдава как се увъртам около колекцията му от много стари и много ценни предмети.