Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 133

— Няма смисъл да съжалявам за минало, което не мога да променя. Всяка стъпка води към следващата, а явно следващата е точно тук. — Потупва масата. — Благодарение на преживяванията в предишния си живот и на наученото в Съмърленд и Великите храмове на познанието — където ти ми помогна да отида — сега съм в състояние да разбера неща, които преди само подозирах.

— Така ли? Какво например?

Присвивам очи, отново върнала се към старата си войнствена същност. Изобщо не й давам възможност да изкаже мисълта си. Това грубо прекъсване е съвсем естествена реакция.

Само че Ава, вярна на себе си, го пренебрегва и продължава, все едно не съм се обаждала:

— Разбрах, че магията — също като материализацията впрочем — е различен начин за използване и промяна на енергията. Само че за разлика от материализацията магията, когато попадне в погрешни ръце… — Тя млъква и ме поглежда за миг, с което сякаш иска да ми каже „в твоите ръце“ (или поне аз така си мисля). — Ами, ако не се прилага правилно и най-вече с праведна цел, се получава обратният ефект — магията започва да използва хората. Именно в тази й особеност се коренят проблемите.

— Ще ми се близначките да ме бяха предупредили за това — измърморвам горчиво.

Всъщност направо не мога да повярвам, че обвинявам тях вместо себе си… но именно това правя.

— Те може и да са пропуснали да ти споменат, но се съмнявам, че Деймън би забравил нещо подобно. — От начина, по който повдига вежди, разбирам, че представлението ми изобщо не я е заблудило. — Евър, ако си дошла тук за помощ — какъвто предполагам е случаят предвид часа и обстоятелствата — моля те, просто ми позволи да го направя… да ти помогна. Няма нужда от извинения, нямам намерение да те съдя по никакъв начин. Сгрешила си — добре. Не си нито първата, нито последната. И макар да съм сигурна, че смяташ своята грешка за необичайно голяма или дори за непоправима, уверявам те, че не е така. Този тип неща могат да се поправят, а и много рядко са чак толкова фатални, колкото си мислим… или всъщност зависи дали ще им позволим да бъдат такива.

— А-ха, значи вината е моя, защото позволявам да се случи, така ли? — избухвам аз.

Само че всъщност не ми се иска наистина да се карам с нея, макар гневните думи да идват лесно. Осъзнала това, махвам с ръка и се отказвам от безсмисления спор:

— Знаеш ли, Ава, мислех си… като се има предвид колко често се нуждая от помощ, вече би трябвало да ми е по-лесно и да приемам, когато ми я предлагат.

Поклащам глава със съжаление и правя скръбна физиономия. Разбира се, сарказмът не е насочен към нея, а към мен самата.

Тя обаче само свива рамене, взема си една сладка от овесено брашно от купчинката и започва да яде стафидите от украсата й.

— Не е лесно да си упорит — усмихва се и среща погледа ми. — Само че двете с теб вече би трябвало да сме минали този етап, нали?

Вижда, че кимам в съгласие, и продължава съвсем естествено:

— Всъщност, Евър, и при магията, и при материализацията най-голямо значение има целта — резултатът, към който се стремиш. Намеренията ти са най-важният инструмент, най-силното средство, с което разполагаш. Запозната си със закона за привличането, нали?