Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 131

Накланя глава на една страна и проследява с очи пътя на пръстите си, които нежно се плъзгат по бузата ми. Допирът им е така успокояващ, толкова съблазнителен и неустоим, че не бих могла да се отдръпна — даже и да исках.

— Не ме интересува никоя друга. Ти винаги си била единствената за мен. И макар в момента да не се чувстваш по този начин, уверявам те, че помежду ни не съществуват ограничения, няма нищо, което да ни разделя. Тоест, нищо — освен теб. В крайна сметка ти решаваш.

Отдръпва се, но споменът за докосването му не иска да си иде, а погледът му ме изгаря.

— Каквото и да решиш обаче, има нещо, което не можеш да отречеш. — Протяга се отново към мен. — Това е истинско. Усещаш го, нали?

И когато ме поглежда — наклонил глава с разпиляна по раменете коса — когато повдига вежди и се усмихва така, че трапчинките му се появяват, а сърцето ми трепва… когато ме поглежда по този начин… имам чувството, че ме предизвиква, а аз не мога да не приема.

Да, наистина усещам нещо, когато се докосваме. Да, не мога да отрека, че е сексапилен и сладък, а мога и да се осланям на него. Да, неведнъж съм се чувствала привлечена от него. Но дори да събера всичко това накуп, пак не би могло да се сравнява с чувствата, които изпитвам към Деймън. Никога не е било достатъчно. И никога няма да бъде. Деймън е единственият за мен. Дори и нищо друго да не свърша както трябва през този ненормален, напълно откачен ден, поне това трябва да изясня с Джуд — колкото и да го нараня.

— Джуд… — обръщам се към него, но той притиска пръст към устните ми и ме спира.

— Влизай вътре, Евър.

Кимва и прибира косата ми зад ушите. За няколко дълги секунди пръстите му се задържат там, сякаш няма желание да ме пусне.

— Поправи стореното, развали заклинанието, открий противоотрова за противоотровата, направи онова, което трябва. Каквото и да чувстваш към мен, какъвто и избор да направиш накрая, просто искам да бъдеш щастлива. Също така обаче искам да знаеш, че не съм се отказал — нито пък имам намерение да го сторя. Вече четиристотин години го правя… няма причина да спирам. Смятам да стигна докрай. Може през тези няколко века да съм губил, но и битката не е била съвсем честна. Сега обаче с помощта на Съмърленд ще съм малко по-добре подготвен. Може и да не съм безсмъртен — всъщност вероятно никога не бих избрал тази пътека за себе си — но пък знанието е сила, както казват. А сега благодарение на Великите храмове разполагам с изобилие от информация.

Поемам си дълбоко въздух и изскачам от колата. Хлътвам в къщата й, без изобщо да си губя времето да почукам на вратата. Независимо че не я предупредих за посещението си и независимо че според часовника отдавна е минало нормалното време за визити, изобщо не се учудвам, че я откривам в кухнята. Ава сваля от печката току-що приготвения чай, усмихва ми се и казва:

— Здравей, Евър, чаках те. Радвам се, че успя да дойдеш.