Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 132

Двайсет и осма глава

Побутва към мен чинията със сладки — прави го, без изобщо да се замисли, по-скоро от навик. Веднага тръсва глава, разсмива се тихо и се опитва да ги издърпа обратно. Аз обаче съм по-бърза — пресягам се и измъквам една изпод купчинката. Оглеждам я: светлобежова на цвят курабия, заоблена и извита, посипана отгоре с кристалчета захар. Отчупвам си едно парченце и го поставям на езика си. Спомням си, че някога тези ми бяха любимите. Иска ми се все още да можех да се наслаждавам на сладкото… на храната изобщо — така, както бе някога.

— Няма нужда да ги ядеш само за да не се чувствам зле — заявява тя, повдига чашата към устните си, духва няколко пъти, за да изстине чаят, след което с наслада отпива. — Вярвай ми, близначките ги харесват достатъчно и за двете ни. Няма да се почувствам обидена, че не проявяваш интерес към тях.

Свивам рамене. Иска ми се да можех да й кажа, че понякога ми липсва това усещане… че съм нормална. Тогава изпълнявам онези обичайни действия — храня се, пия и купувам разни неща от магазина, вместо да ги проявя — само за да си докажа, че все още съм в състояние да го правя. Тези настроения обаче не продължават дълго, а напоследък подобни неща се случват само когато е много късно, уморена съм и се чувствам… изгубена. Точно както сега. В повечето случаи обаче изобщо не изпитвам желание да бъда нормална и да правя обикновени неща.

Разбира се, не й казвам нищо подобно. Вместо това само я поглеждам и питам:

— Е, как са близначките?

Отхапвам още едно парченце от курабията. Припомням си какво бе усещането някога — сладко, меко, вкусно удоволствие. Няма нищо общо с този вкус на стар картон. Разбира се, знам, че аз съм се променила… рецептата няма нищо общо.

— Знаеш ли, смешно е.

Тя оставя чашата си на масата и се навежда към мен. Пръстите й леко галят покривката, сякаш се опитва да я изглади.

— Сближихме се толкова бързо и толкова добре… сякаш времето не ни е разделяло, сякаш не са минали години. Кой би си помислил такова нещо? — Тя се усмихва леко и поклаща глава. — Знам, че прераждането е свързано с кармата и недовършените дела от миналото ни, но никога не съм предполагала, че в моя случай ще се прояви толкова… буквално.

— А магическите им способности… те връщат ли се?

Тя си поема въздух, бавно и дълбоко. Протяга се отново към чашата, пръстите й се обвиват около дръжката, но спират там. Не я повдига. Сякаш има нужда от котва, от нещо твърдо и материално, за което да се хване.

— Не, все още не. Това обаче може би не е такава загуба.

И свива рамене.

Поглеждам я, объркана съм от думите й.

— Ами… поне при теб като че ли не сработи особено добре.

Отпускам ръце в скута си и започвам да огъвам нервно пръсти, което би трябвало да е достатъчен отговор.

— Вярно е, че някога и аз практикувах магия, но… Ами, знайно е какво се случи.

И изплезва език с наклонена на една страна глава и затворени невиждащи очи, като с ръце имитира затягането на примка. Когато ахвам, тя избухва в смях и размахва пръст към мен.

— О-о, отпусни се, де!

Усмихва се и зъбите й проблясват.