Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 130

— Откъде знаеш за предишните й прераждания? — питам го и потръпвам от неочаквания хлад, пролазил по кожата ми. — Тоест, какво изобщо знаеш по този въпрос — като изключим нещата, които аз ти казах?

Погледът му остава прикован в мен доста по-дълго от необходимото. Точно когато си мисля да прекъсна този момент, той отново проговаря:

— Бях във Великите храмове на познанието. Може да се каже, че знам всичко.

Кимам и преглъщам мъчително, като се опитвам да не си изкарам ангелите. Защото — независимо че току-що изсипах върху главата му толкова признания — далеч не съм му казала всичко.

Той обаче само свива рамене, без да се разколебае:

— А пък после, като приключиш тук, трябва да отидеш при Деймън. Не ме интересува какво точно ще му кажеш — това си е твоя работа. Само че напоследък наистина си го подложила на твърде голямо напрежение, така че — независимо какво аз самият мисля за него… — Млъква за миг и тръсва глава. — Уф, няма значение! Просто го направи, става ли? Все още не си добре, това след тази вечер е пределно ясно. Смятам, че имаш нужда от него, за да преодолееш проблемите си. И така е правилно. Впрочем вземи си и малко отпуск. Сериозно говоря — мога да се справя и сам. Освен това Онър вече предложи да те замества, така че вероятно ще й дам възможност да опита.

Кимвам леко. Впечатлена съм от благородството му — подтиква ме към човека, с когото са съперници вече няколко века, само защото така е правилно. Отварям вратата, но не успявам да прекрача. Оказва се, че той не е приключил. Поставя ръка на крака ми, привежда се към мен и заявява:

— Има още нещо.

Обръщам се и забелязвам сериозното му изражение. Дългите му хладни пръсти стисват коляното ми.

— Обещавам да не се намесвам във връзката ти с Деймън, но нямам намерение да се отказвам. В продължение на четиристотин години губя момичето на мечтите си… Тази мисъл ме изнервя прекалено много напоследък.

— Ти… знаеш за това, така ли? — ахвам аз и ръката ми се стрелва към устата.

— Имаш предвид дали съм наясно със съществуването на парижкото конярче, английския граф, съседа от енорията в Ню Ингланд… с художника, познат още като Бастиан де Коол?

Очите му се впиват в моите: две зелени езера, изпълнени с копнежа на стотици години.

— Да-а — провлачва и кимва. — Знам за тях. А има и още.

Поклащам глава. Нямам представа какво да му кажа, как да постъпя оттук нататък. Той повдига пръсти от крака към бузата ми и прошепва:

— Недей да отричаш… знам, че и ти се чувстваш по същия начин, сигурен съм в това! Виждам го в очите ти, усещам го в начина, по който реагираш на докосването ми. По дяволите, дори забелязах как настръхна, когато ме видя с Онър днес… днес ли беше?

Хвърля бърз поглед към китката си, но вижда, че не носи часовник, и махва с ръка.

— Както и да е, не си падам по нея — не ми харесва, както може би си мислиш. Става въпрос за чисто професионална връзка между учител и ученик… приятелство, нищо повече.