Читать «Тъмен пламък» онлайн - страница 128

А когато стигам до онази част за Роман — за ужасяващото привличане, което изпитвам към него, и за упоритостта на тъмния пламък, който продължава да гори в мен… след като му описвам позорния епизод отпреди малко, от който едва се измъкнах невредима… той ме поглежда и изрича:

— Евър, моля те, забави малко! Не успявам да проследя всичко и да го разбера.

Кимвам с препускащо в гърдите сърце и пламнали бузи. Обвивам плътно ръце около себе си — не знам дали искам да се спра, или да се защитя. Косата ми виси на дълги мокри кичури, които полепват по лицето и врата ми и от тях по раменете и гърба ми неспирно капе вода. Вцепенена наблюдавам дългата колона новопристигнали, които бързат да преминат от другата страна. Мостът под тях се люлее и потъва, а те маршируват неотклонно по него и от очите им се излъчва невероятна, почти чудотворна светлина.

— Виж, може ли… хайде да отидем другаде, става ли? — Той повдига брадичка към точещата се редица хора, която е толкова дълга, че за миг се запитвам дали не е станала катастрофа. — Това тук ми действа прекалено потискащо. Зловещо е.

— Сам си решил да дойдеш тук.

Защитавам се неочаквано дори и за себе си; освен това ме измъчват угризения заради изповедта, която направих. Ама наистина… какво? Току-що му разказах цялата истина за себе си — всичко, което досега криех като най-голямата тайна на света — разкрих му я от край до край, а той ми отвръща със „забави малко“ и „давай да се махаме оттук“?!

Тръсвам глава и се намръщвам неодобрително. Тази реакция изобщо не се припокрива с очакванията ми.

— Сериозно говоря. Не помня да съм те канила — решението да се присъединиш към мен си беше лично твое!

Той ме поглежда невъзмутимо. Очевидно смяната в настроенията ми изобщо не му прави впечатление. На устните му се изписва едва забележима усмивка:

— Ами, всъщност нещата не стоят точно така…

Стрелвам го с поглед. Чудя се какво ли има предвид.

— Чух вика ти за помощ и дотичах да проверя какво става. Търсех теб, а не… не това.

Присвивам очи и тъкмо се каня да го опровергая, когато се сещам, че първата ми среща с близначките се разви горе-долу по същия начин.

— Нямах намерение да мина по моста — заявявам и се изчервявам засрамена. — Тоест, имаше един момент, в който го обмислях — но това продължи само секунда, при това не го мислех сериозно — не наистина. Просто бях… любопитна, това е всичко. Освен това там живеят хора, които познавам и които… ами, понякога ми липсват и…